Тайната на Ботичели
- Автор: Фиорато Марина
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тайната на Ботичели». Краткое содержание книги:
— Какво ще правим сега? — просъсках на спътника си, когато потокът от сатен и коприна ни повлече по посока на Великолепния, който седеше величествено в резбования си стол. Прислужниците му започнаха да му подават лаврови клонки, които той поднасяше на всеки напускащ църквата гост. Почти не говореше, само се усмихваше и кимаше с истинско благородство. — Какво ще кажеш да се хвърлим в краката му и да измолим за убежище, а? — предложих внезапно. — Просто нямаме друг избор!
По-навътре в тълпата зърнах Ботичели, който се опитваше да разбута хората, за да стигне до мен. Идваше нашият ред.
Брат Гуидо каза фалшивата си титла на слугата, който беше най-близо до нас. Силният аромат на лаврови листа изпълни ноздрите ми, могъщата ръка на Лоренцо Медичи бе опряна до устните на брат Гуидо за почтителната целувка.
Късно, прекалено късно зърнах проблясъка на златото.
По пръстите на Лоренцо Великолепния нямаше пръстени. С изключение на палеца.
В мига, в който устните на брат Гуидо докоснаха ръката на владетеля, сините му очи проблеснаха — беше разбрал. И в същия този момент зад Лоренцо се свеси мъртвешка сянка с качулка на главата и протегна разядената плът на ръката си право към мен.
Вцепененото ми съзнание изстреля една след друга троица панически мисли — също като литанията, която току-що бяхме изслушали:
Прима конвинционе: В групата на Седмината членуваше не младоженецът, а неговият велик братовчед — Лоренцо Медичи.
Секонда конвинционе: И той не беше в опасност — той беше нейният източник!
И най-ужасяващото от всичко…
Терца конвинционе: Кириак Меланхтон бе негов служител.
Извъртях се рязко, за да затворя устата на слугата, който трябваше да обяви имената ни, но беше прекалено късно. Той изрече високо на тоскански диалект:
— Лорд Николо дела Торе от град Пиза!
Глас откъм вратата, също толкова висок, подобно на отговор в катехизиса:
— Никой човек на този свят не може да носи това име освен мен.
Акцентът определено беше пизански. Всички се обърнахме рязко към вратата на църквата.
Също като щастливите младоженци при влизането им, и тази фигура изглеждаше черна на фона на слънцето. Ала аз бих познала това отпуснато тяло навсякъде, нищо, че го бях виждала само веднъж. Пък и за нищо на света не можех да сбъркам свитата му, носеща цветовете и плющящите жълто-оранжеви флагове на партията на Петела.
Това беше Николо дела Торе.
Много, много пъти между онзи и днешния ден съм си задавала въпроса как така изобщо не ни хрумна, че на сватбата ще бъде и истинският Николо дела Торе. Възможно ли е с брат Гуидо да сме решили, че след като той си присвои името му, Николо е изчезнал завинаги от лицето на земята? Възможно ли е да сме били дотолкова погълнати от загадката на „Пролетта“, че напълно сме изключили за неговото съществуване, че сме пропуснали да вземем предвид вероятността той също да е бил поканен на сватбата на Медичите? Или просто бяхме приели, че човек, който отказва да се появи на празненството на баща си в същия град, надали ще си направи труда да прекоси цялата област Тоскана само заради една сватба, колкото и знатна да е тя?
Но в крайна сметка вече нямаше никакво значение какво сме си мислели и какво — не. Защото в мига, в който очите ми срещнаха очите на брат Гуидо, разбрах, че с нас е свършено. Погледите на всички присъстващи се насочиха към нас. И аз просто млъкнах, знаейки, че това е краят.
Тълпата пред Николо се раздели като Червено море пред Мойсей, за да го пропусне. Дори и златните му одежди обаче не бяха успели да прикрият слабостта, излъчвана от лицето му, и подлостта, струяща от очите му. А когато отвори уста, за да изрече съдбовните думи, от нея като че ли се заизлива злост.
— Това е моят братовчед, един прост францискански монах на име Гуидо дела Торе! — Гласът му се извиси отмъстително над последвалите възгласи на събралата се тълпа. Аз пък бях принудена да сведа очи, за да не срещам гневния поглед на дон Феранте. — А това е неговата пачавра, която вероятно вече познавате като богинята Флора, но да знаете, че тя не е никаква богиня, а най-обикновена улична курва! — Задоволството, с което изрече последното, бе осезаемо.
И преди да успея да сторя каквото и да било, той дръпна рязко тюрбана, покриващ главата ми. Започнах да се въртя като пумпал, докато платното се развиваше, и пшениченорусите ми къдрици западаха една по една върху раменете ми, чак до кръста. Слънцето, което струеше от входа, ги улови и ги превърна в златни нишки. Лицата около мен се въртяха все по-бързо и по-бързо, но аз бях напълно безсилна срещу моя обвинител. Двойницата ми от картината съзерцаваше всичко това с дяволитата си усмивка и въобще не желаеше да си мръдне и пръста заради мен — като че ли й беше много приятно целият свят да стане свидетел на моето унижение. Вече нямах представа какво ще стане с мен оттук нататък. Но онова, което всъщност стана, никога не бях очаквала.