Рицарят тамплиер: Рицар на Храма
- Автор: Гийу Ян
- Серия: Рицарят тамплиер #2
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Персей
- ISBN: 978-954-9420-71-5
- Переводчик: Гергана Панкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят тамплиер: Рицар на Храма». Краткое содержание книги:
Една жена в замръзналия Север.
Една война, която ги разделя.
Втората я бяха заели тамплиерите и хоспиталиерите. Това беше и единственото значимо разместване. Арн бе преценил добре точния брой на представителите от двата ордена. Едно такова разположение беше направо смайващо, понеже досега тамплиерите не бяха пропускали случай да подчертават, че хоспиталиерите не са съвсем добре дошли при тях.
Арн обясни на Роже дьо Мулен, че никога не бе успял да разбере съперничеството между двата ордена. Тъй като единственият път, когато е бил гост на хоспиталиерите, той е бил приет лично много добре и се е възползвал също и от помощта им за транспортиране на неговите ранени бойци. Може би затова бе решил да покаже своята благодарност към хоспиталиерите, защото му се искаше техният велик магистър да може да направи следващата решителна стъпка към сближаването на двата ордена. Доброто разбирателство между рицарите християни бе станало изключително важно.
Както Арн се надяваше, Роже дьо Мулен намери случай да заговори с него, докато ядеше овче месо и зеленчуци и пиеше вино, давайки вид, че води съвсем обикновен разговор.
Робер дьо Мулен посочи кралската фамилия, седнала под знамената на Саладин, като каза, че тъжната съдба на Светите земи за нещастие зависи от тези мъже и жени. Сякаш за да се съгласи с него, архиепископ Ераклий с голяма мъка стана от масата с чаша вино в ръка и поклащайки се, стигна до празното място на краля и без никакъв срам седна на празния стол до Агнес дьо Куртене, негова бивша любовница.
Двамата достойни рицари размениха погледи с подразбиращо се възмущение. След това Арн сподели с Роже дьо Мулен възможността за сближаване на двата ордена, добавяйки, че за него тамплиерите и хоспиталиерите носеха много голяма отговорност за случващото се в Светите земи, имайки предвид това, което бе станало в двореца. Ето защо трябваше да се игнорира всичко онова, което беше маловажно, всички ония дребнави търкания в миналото.
Роже дьо Мулен веднага се съгласи с тези слова. Той дори отиде още по-далеч, като предложи възможно по-бързо да организира съвещание между най-високопоставените воини в йерархията на тамплиерите и хоспиталиерите. След като даде съгласието си за тази решителна крачка, Арн предпазливо засегна темата за неочакваната смърт на Арно дьо Торож във Верона.
Роже дьо Мулен се изненада от тази рязка промяна в хода на разговора. Остана безгласен в началото, а после хвърли продължителен поглед на Арн, преди директно да заяви, че Арно и той винаги са били на едно мнение относно това, което се отнасяше до бъдещето на Светите земи, включително и това — да забравят старите дрязги между тамплиерите и хоспиталиерите. По време на пътуването Ераклий, напротив, не бил спрял да изтъква наивните си аргументи, поддържайки становището, че този, който се колебае да изтребва сарацините, е страхливец. И още по-лошо, този нечестив блудник имал дързостта да твърди, че Роже дьо Мулен и Арно дьо Торож създавали пречки пред волята Божия, заради което той се надявал, че тези измамници и богохулници скоро ще напуснат този свят.
Предвид, че съвсем скоро Арно дьо Торож го бе сторил, при това по начин, по който не можеше да се види кой знае какво в Божията воля, Роже дьо Мулен внимаваше какво яде и пие в присъствието на Ераклий. В действителност той таеше известни подозрения. Затова попита Арн дали знае нещо повече.
Арн трябваше да запази тайната. Бе се заклел на абата. Но при все това намери начин да му отговори, без да го лъже.
— Трябва да мълча! — измърмори той.
Роже дьо Мулен поклати глава, без да казва нищо, нямаше нужда да чува нещо повече.
На следващия ден гостите се събраха отново в същата зала, за да се запознаят с последните желания на краля. Някои бяха със зачервени очи и гаден вкус от многото пиене предишната вечер.
Когато суверенът влезе, носен на столче, малко по-голямо от детско, всички станаха. Той бе загубил ръце и крака и бе оглушал напълно. Поставиха това столче на трона, който бе доста по-голям от него, а кралската корона бе поставена до него, в останалото свободно пространство. И така суверенът започна да говори доста изнемощяло, но искаше да покаже, че е още способен да се изразява и е напълно с ума си. Едно от духовните лица в двореца — а не един от членовете на кралската фамилия — прочете на висок глас това, което кралят бе накарал да бъде изложено писмено и да бъде подпечатано с неговия печат.