Рицарят тамплиер: Рицар на Храма

— Да, това ме притеснява — каза абат Луи, ядосан от това, че не бе успял да формулира въпроса си преди тях.

— Както вече имах възможност да ви кажа, отче — продължи Арн, — златното правило на нашия орден е: Когато вадиш меч, не мисли за този, когото убиваш, а мисли за този, чийто живот ще спасиш. Това правило не е предназначено само да осигури някакво вътрешно спокойствие, нито да ни отдалечи от един от лошите грехове, които можем да извършим: да убиеш в изблик на ярост. Нещата са по-различни. Сарацините са хиляди пъти повече от християните във франкските колонии. Даже и да можем да ги избием всички, това няма да е разумно, защото тогава ние ще умрем от глад. Притежаваме власт над Светите земи едва от стотина години, но имаме намерение да останем завинаги, нали?

— Да, така могат да се обяснят нещата — потвърди абат Луи, нетърпелив да получи повече разяснения.

— Някои християни се бият на страната на сарацините, защото действително става дума за един и същи Бог. Кръстоносните ни походи са война срещу лошото. Имаме много приятели неверници, които ни помагат в областта на търговията, преноса на стоки и разузнаването. Освен това по-голямата част от лекарите ни са мюсюлмани. Ако искаме от тях да променят вярата си в момента, в който започват да работят за нас, как ще се върнат по селата си и ще започнат да карат селяните палестинци да се покръстят? По друг начин казано, това е невъзможно. Да вземем търговските ни връзки с Мусул, който още не е част от империята на Саладин: две седмици път с керван разделят град Сен Жан д'Акр, главното пристанище за износ на платове, от страната, от която ги внасяме — Мусул. В Сен Жан д'Акр търговците от Мусул разполагат с кервансарай със свои собствени места за молитва, с минарета и джамии, от които те пеят молитвата, тъй както те имат и собствени места за хранене. Ако ние решим да сложим край на търговията с Мусул, а освен това и да хвърлим турските атабеки (възпитатели) в ръцете на Саладин, ни е достатъчно само да отрежем насила брадите на тези търговци и да ги покръстим напук на протестите и жестикулациите им. Не мисля, че това ще бъде в интерес на присъствието ни в Светите земи.

— Но добре ли е за нас, ако тези неверници могат да се отдават на безчестията си в Свещения град? — попита скептично абат Луи.

— Да! — отвърна рязко Арн. — Вие знаете като мене, отче, че правата вяра е нашата. Готов сте да умрете за нея и кълна се, самият аз ще го направя, когато се наложи. Знаем, че тя е истината и животът. Уви, девет от десет жители във франкските колонии не го знаят. Но ако Саладин или някой от тези, които ще дойдат след него, не ни хвърлят в морето, какво ще се случи след сто години? След триста години? След осемстотин години?