Рицарят тамплиер: Рицар на Храма
- Автор: Гийу Ян
- Серия: Рицарят тамплиер #2
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Персей
- ISBN: 978-954-9420-71-5
- Переводчик: Гергана Панкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят тамплиер: Рицар на Храма». Краткое содержание книги:
Една жена в замръзналия Север.
Една война, която ги разделя.
Накратко, мисията на тези трима мъже донесе солидна сума пари, но в резултат на нея германският император не застана начело на единната армия, която можеше да промени развръзката на конфликта със Саладин. И още по-малко кралете на Франция и на Англия, които си оспорваха тогава същите области и смятаха за неблагоразумно да се впуснат в това начинание, оставяйки неприятеля да завладява изоставените по време на походите земи.
Арно дьо Торож имаше всички мотиви да не се доверява на отровителя Ераклий по време на пътуването си. В йерусалимския дворец действително обвиняваха великия магистър в безхарактерност, защото говореше без недомлъвки, че е по-добре да преговарят със Саладин, отколкото вечно да се водят битки с него. А за Ераклий смятаха, че принадлежи към категорията на такива хора на честа като Агнес дьо Куртене, брат й — граф Жослин, донякъде и Ги дьо Лузинян, нещастният претендент за короната, както и Сибила, неговата амбициозна съпруга.
Предпазните мерки, които Арно бе взел по време на това пътуване, не бяха достатъчни. Той бе отровен. Погребаха го в Рим.
Единствено трима мъже можеха да се съмняват в това какво настина се бе случило: новият папа Луций III, на когото няколко добре информирани лица несъмнено му бяха помогнали да се запознае с папските архиви; Арн, който при отсъствието на нов велик магистър беше върховен командващ на Ордена на тамплиерите; и абат Луи.
Ераклий не само бе отровил един архиепископ, а и великия магистър на свещената Божия армия. През тази епоха добрите както и лошите новини пътуваха дълго време, най-вече през есента, когато корабоплаването бе сведено до минимум. Арн научи за убийството на своя велик магистър от устата на абат Луи, едва когато единият от тези цистерциански монаси, които пътуваха непрекъснато по служба, пристигна от Рим след мъчително пътуване. И двамата бяха поразени от новината, а Арн не се поколеба да намери отдушник на отчаянието си. Сега или никога той трябваше да накаже отровителя. Огорчен, абат Луи му се противопостави, че за нещастие това би било по-трудно от преди. Ако Луций III отстрани Ераклий заради предишното убийство, за което не липсваха доказателства, това би изкарало неговия предшественик Александър III изключително некадърен. Следователно беше немислимо Светия престол да разреши въпроса по този начин.
— Колко убийства са му нужни? — попита смаяно Арн. — Защото изглежда, че колкото повече безчестия извършва отровителят, толкова по-голямо ще е покровителството на папата.
Но той не получи отговор. На посветените в тази тайна не остана нищо друго, освен ръце да се молят и множество неща за вършене, за да удавят мъката. С помощта на Арн абат Луи беше вече добре приет в двореца на Йерусалим, където можеше да се настани по свой начин, като си отваря широко очите и ушите.
Като най-достоен мъж сред тамплиерите, Арн бе натоварен по това време с двойната мисия да защитава Йерусалим и да ръководи ордена. Но и тази втората задача, която се състоеше в това той да подписва разни документи и да им слага печати, бе като цяло доста отговорна.
В началото на зимата през следващата година крал Балдуин IV свика великия съвет на франкските колонии, за да го запознае със своите последни желания. Така всички барони в Светите земи — от графство Триполи и района на Антиохия, както и единственият господар на Йордания Рено дьо Шатийон трябваше да предприемат това пътуване. Беше нужно известно време, докато всички пристигнат, и Арн постепенно придоби усещането, че се превръща в нещо като собственик на хан.
Тамплиерите разполагаха с най-голям брой стаи и помещения в града и затова гостите решиха да се възползват от това. Причината бе, че церемониите завършваха с голям пир точно в техните помещения. Кралският дворец не можеше да събере толкова много хора. На следващия ден, когато кралят трябваше да представи своите последни желания, Арн, верен на традицията, даде пищна вечеря в Залата на честта на Ордена на тамплиерите, намираща се на същия етаж, където бяха и спалните. До нея се стигаше и по една широка каменна стълба откъм западната стена с цел светските посетители да не нарушават спокойствието на тези места с непрестанно влизане и излизане. Арн си даде сметка за целесъобразността на това разположение, чувайки шумната тълпа от гости — повечето вече пияни — да се качват по стълбите.
Залата на честта бе украсена със знамена и с цветовете на рицарите на ордена, а на масата пред краля бяха окачени знамената, пленени от Саладин по време на офанзивата при Монжизар. Останалата част от помещението беше изключително скромна: бели варосани стени и черни дървени маси. Кралската фамилия седеше в центъра на масата, наобиколена от барони и земевладелци, които на маса дружески се сближаваха помежду си. До двата края на масата бяха поставени две други по-малки маси и на едната от тях седнаха мъжете от Антиохия и Триполи, сред които принц Боемон и граф Раймонд.