Рицарят тамплиер: Рицар на Храма

Изричайки това, великият магистър се обърна към Арн, сякаш смяташе, че той ще се стопи и ще изчезне в нищото. Обаче Арн се поколеба за миг. Великият магистър се престори, че се учудва на това и направи жест с ръка, за да разбере причината.

— Мой дълг е, велики магистре, да ви информирам за нещо, което нямам право да доверя на никого, освен на вас самия и на командора на Йерусалим, т. е. на брат Джеймс.

— Ако Арно ти е наредил това, веднага ще реша да не се съглася: велик магистър да получи нареждане от мъртвец. За какво става въпрос? — попита Жерар дьо Ридфор малко саркастично.

— Тази заповед не идва от Арно, а от Светия престол — отговори Арн, като се постара да не забележи сарказма.

За пръв път новият велик магистър стана неуверен. Загледа се за миг в Арн, за да разбере дали говори сериозно, и направи знак на третия брат да напусне стаята.

Тогава Арн отиде да вземе от стаята с архива, която не беше далече от тях, папската була, съдържаща информация за злодеянията на архиепископ Ераклий, а също и инструкциите за начина, по който трябваше да се пази тайната. На връщане той разгъна пергамента, постави го върху масата пред магистър Жерар, поклони се и направи крачка назад.

Жерар дьо Ридфор хвърли бърз поглед върху булата, позна папските печати и разбра, че на него ще му е невъзможно да прочете текста, предвид това, че беше на латински. Но той нямаше избор и помоли Арн да му го преведе, нещо, което последният прие с изненада. Когато научиха неприятната информация, доброто настроение на великия магистър и на новия командор на Йерусалим бързо се изпари. Ераклий повече от всеки друг църковен служител се бе постарал Жерар дьо Ридфор да стане велик магистър. Затова Ридфор беше задължен на отровителя.

Арн бе отпратен с най-обикновен жест. Той се оттегли, след като се поклони с уважение. Арн отиде да потърси подслон за през нощта заедно с гостите, но бе обзет от неочаквано чувство на успокоение, понеже току-що бе установил, че му остава малко повече от година до края на наказанието му. Скоро щяха да се навършат деветнадесет години от двадесетте, през които трябваше да служи на тамплиерите. Тази мисъл блесна в съзнанието му за пръв път. До този момент той не бе броил годините, месеците и дните. Причината беше може би фактът, че имаше всички основания да мисли, че би загинал много преди тези двадесет години да изтекат.

Оставаше само една година и дълговременното примирие със Саладин се бе потвърдило. Никаква война не ги заплашваше в идните месеци. Следователно той имаше всички шансове да оцелее и да може да се прибере у дома.

И още, той никога не бе изпитвал носталгия към родината си. Когато бе дошъл да вземе участие в свещената война, тези двадесет години му изглеждаха цяла вечност. А през последните години той бе твърде зает със задълженията си като командор на Йерусалим, за да си представя друг живот. Вечерта, когато се бяха събрали на мястото, където сега като магистър властваше Жерар дьо Ридфор, и бяха говорили за бъдещето на Светите земи с граф Раймонд, принц Боемон, Роже дьо Мулен и братята д'Ибелин, властта в Светите земи и франкските колонии бе концентрирана в техните ръце и бъдещето изглеждаше красиво. Всичките те бяха способни да сключат примирие със Саладин.