Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]

– В корабостроителницата започна изграждането на галерите. Господарят приема, че ако нашият капитан паша разреши, ние ще искаме от време на време да се отбиваме там, за да видим как върви работата Няма човек, който да не знае, че тази работа ми е легнала на сърцето.

Без малко Есма щеше шеговито да й подметне: „Абе нали знаем какво ти е легнало на сърцето!“, но се въздържа. Присмехулните искри и очите на Михримах обаче показаха съвсем ясно, че тя се е досетила какво й се е стрелнало в съзнанието.

Взе подаденото писмо, целуна го, вдигна го върху главата си, сетне грижливо го прибра в колана и взе да отстъпва назад, назад. Тъкмо да излезе – и Михримах се обади:

– Я погледни дали има хубави копринени платове при Ипекчилер. Поприказвай си малко, питай, разпитвай. Не бързай веднага да се връщаш. После ще ми разкажеш. И недей да си мислиш, че съм забравила Чешмата на Дилруба. Ще ми разкажеш хубавичко и за нея.

Есма тръгна да излиза с конфузно щастлива усмивка на уста, но Михримах пак я заговори:

– Ха, без малко щях да забравя! Като слезеш в корабостроителницата, хубавичко се огледай. Виж дали морякът, който ни помогна, като слизахме от лодката с осемте чифта гребла, е някъде там. От напрежение и зашеметяване така и не му благодарихме. Даже не знаем как се казва.

Писмото до Хайредин паша беше просто повод. Ето това всъщност искаше от нея господарката Михримах. И за награда я изпрати и на чаршията.

„Ще отида! – си каза момичето. – И то на бегом, презглава“. Този път Есма целуна и допря до чело собствената си ръка. С това негласно заяви: „Твоята заповед е закон за мен! Ще намеря онзи юнак, ще ти донеса и име, и вест от него!“

Михримах си пожела същото.

След като гувернантката й излезе, тя стана. Отиде до прозореца и постоя така, загледана в двора. До дън душа се чувстваше самотна в този дворец, където сновяха стотици хора. В палатите на султан Сюлейман шестваха мощ, великолепие, чест, слава и много хора. Но във всяко негово кътче тегнеше небивала самота.

Обмисляше последните детайли на своя план. Хубаво го разнищи от край до край. Още веднъж прехвърли наум евентуалните резултати. Лицето й полека-лека се разведри. Вече имаше готовност да започне театъра.

Изгаряше от любопитство да види изражението на майка си в мига, когато го чуе.

– Е, какво да се прави, валиде! – промълви, без да сваля очи от празната решетеста кабинка. – Ти не остави на своята принцеса друг избор. Хайде сега да видим, не те ли надскочих, не излязох ли по-умна от теб?

Обърна се и тръгна към вратата. Плесна с ръце:

– Едната да стои тук!

А на притичалата отвън придворна заповяда:

– Извикайте ми Шетарет калфа!

Хюрем подскочи като бясна:

– Кой го разправя?

Мерзука отдавна беше свикнала с гневните изблици на своята приятелка и въобще не се стресна.

– Че кой не го разправя! Целият дворец говори за това. На всяко ъгълче се шушука, кикотят се.

– Падишахът знае ли?

Глупав въпрос, но така или иначе, вече го изпусна. Мерзука я погледна: „Нямам представа“.