![Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/0/4/2/mihrimah-dshcheryata-na-nalozhnicata-velikolepniyat-vek-2-download.jpg)
Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]
- Автор: Алтынйелеклиоглу Демет
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]». Краткое содержание книги:
В такива моменти прислужниците, наложниците се побутваха с лакти и скришом, да не ги види, я сочеха една на друга:
– Виж, принцесата пак повяхна!
– Е как няма да повехне, не го ще момичето! Всичко е ясно като бял ден.
– Че кой го иска бе, жена? Ако теб те дадат на Рюстем, ще го искаш ли?
– Пази боже! По-добре да легна в черната земя, вместо в обятията на Рюстем!
– Ох, ох! – въздишаше друга. – И дъщеря на падишах да си, все тая! Ако си нямаш късмет, на лицето ти не грее усмивка. Защо са ми и дворецът, и богатствата, щом не пускат при мен любимия... Нали така се казва? Така де. Вижте я, кого да залюби тази красавица на красавиците?
Есма направо позеленяваше от страх, да не би господарката й да чуе тези шушукания.
В действителност онези, които държаха страната на майката, бяха повече от другите, които жалеха дъщерята. Противно на жените, които се притесняваха и си шушукаха зад вратите, че принцесата не иска да се омъжва за Рюстем, привърженичките на идеята, че тази женитба е подходяща, говореха на всеослушание навсякъде, с изпъчени гърди, даже така, че да стигне до ушите и на Хюрем хасеки:
– Че какво му има на човека? Да не е пропаднал светът, че единият му крак бил по-къс! Грехота е, грехота! И той е син на Аллах!
– Имаш право! Да не харесваш хората, да свиваш устни и да кривиш нос, не е по волята на всемогъщия Аллах.
– Пу-пу-пу! – люшкаше глава насам-натам една друга и плюеше на все страни, за да изгони духовете и вещиците. – Ами че човек наистина се сблъсква с тях, за бога! И в добър час да дойдат, аха – вземат, че му извият на човек я крака, я ръката!
Тя така и не обясни в какво състояние ще се окажат краката и ръцете, ако човек се натъкне на духовете.
– Млъкни, момиче, Аллах ще те накаже!
– А къде се е чуло и видяло да се опълчваш на майка си и баща си! Възрастните знаят кое е най-доброто!
Наложниците, които не се отказваха от надеждата, че веднага след като сключи брака си с Хюрем, султан Сюлейман ще ги грабне в своите обятия, също се подхилкваха по двора и под прозорците.
– Какво от това, че единият му крак е по-къс! Сладката пръчка да не му е по-къса, това трябва да се гледа!
След взрив от невъздържани смехове, някоя се провикваше:
– Видели са я бе, видели са я! Едно момче от охраната оня ден го разправяше. В банята ли, другаде ли, видял я. Ако аз ви кажа дръжка на брадва, вие кажете сап на мотика! Такова нещо било проклетото му нещо!
След нея се закикоти друго момиче, пред очите на което представата за онова проклето нещо оживяваше и гъделичкаше неизживяните й любовни копнежи за нощта на отдаването:
– Леле, сестрице, дано тоя да не я налегне отгоре. Направо ще я смачка, какво ще стане с горката принцеса? Жалко за нея!
Избухнеше ли взрив от нов смях, вече всеки знаеше, че се одумва избрания за Михримах зет.
Самата тя забелязваше всичко – клюките, шушуканията, спотайваните и прикрити подсмихвания, подигравателните погледи, сведените със съжаление очи. Но не се сърдеше. Много отдавна беше загърбила женитбата с Рюстем. Имаше си скроен план как да я направи абсолютно невъзможна. И като чуеше подобните приказки, тя вътрешно прихваше от смях и в същото време си казваше: „Само почакайте! Задействаме ли си плана, ще видите какво ще стане!“
В сърцето й кървеше рана, болеше я и тази болка й отнемаше и щастието, и радостта. След дълги безсънни нощи тя най-накрая призна пред себе си причината за тези бушуващи в душата й бури: „Сигурно съм влюбена!“
Това бе любов като любовта на Ширин и Ферхат, на Лейля и Меджнун.
Залюбих млад красавец, името дори не зная – написа на лист харти и под светлината на свещта. А после устните й започнаха да шептят:
С очи-жарава ли да кажа, или със стрели-ресници
стрела любовна ме прониза с първия му поглед.
Да знаех, че извадена кама са веждите извити,
живота си аз бих му дала, без да ме докосне!
Единственият свидетел на това среднощно признание беше Есма. Ти се беше завила в постелята си до вратата и се спотайваше сред мрака на стаята. Михримах дори не се сещаше, че гувернантката й е там. Мислено беше във флагманския кораб на капитана. Представяше си единствените сред толкова много моряци очи, които й завъртяха главата, отново изживяваше мига на избуялия в сърцето й плам. Отново усещаше дълбоко в него онова пърхане като крило на птица, същото като тогава, когато той се протегна и я хвана за ръката да прекрачи и лодката с осемте двойки гребци. Неговият образ въобще не беше избледнял в представите й. Сама се питаше как ли се казва. Откъде ли е? Има ли си някого тук? Дали щеше да е прилично да попита за него Хъзър Реис, когото още не беше свикнала да нарича Хайредин паша? Само при мисълта за това се изчерви до корените на косата си – усети го дори и в тъмното. Не можеше, разбира се! Ами тогава как щеше да намери отговор на въпросите, които й човъркаха мозъка?