![Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/0/4/2/mihrimah-dshcheryata-na-nalozhnicata-velikolepniyat-vek-2-download.jpg)
Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]
- Автор: Алтынйелеклиоглу Демет
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]». Краткое содержание книги:
В тези мигове, когато се задълбаваше в размисли, Михримах сама откриваше и изхода. Отронваше тежка въздишка, за да потисне болката в сърцето, а после му заповядваше: „Прояви разум! Нали няма да го видиш повече!“.
Очакваше раната й да се капсулира, за по ден-два изтриваше oт паметта си образа на своя безименен любим, но някой свиреп вятър, чуруликането на някоя птичка, някоя морска вълна или пък платната на някоя отплувала в далечината галера събуждаха всичко отново и отново.
Някои нощи Михримах сама се подлагаше на разпит:
– Любов ли е това, принцесо?
– Безнадеждна, немислима любов – й отвръщаше вътрешен глас.
– Ако имаше някаква надежда, какво щеше да стане? Щеше ли да отидеш при него?
Сърцето й започваше да пърха като пеперуда:
– Щях, щях да отида! Вместо при Рюстем, щях да отида при него!
К, добре, а как щеше да отиде?
– Ами любовната сцена, която видя онази нощ? Готова ли си да изживееш и нея? Ще се отдадеш ли на онези неща, в които те въвлича Сатаната насън?
Тогава и ръцете, и краката й се вледеняваха. Картината, която се разкри пред очите й онази нощ, обърка целия й живот. Сетеше ли се за нея, стискаше очи, обаче Сатаната показваше в представите й самата нея вместо онова момиче, заедно с моряка с огнените очи вместо оня слуга. Ръцете на мъжа обгръщаха тънката й талия като ласо. Усещаше гърдите си притиснати в косматата му плът. После една огромна ръка опипваше навсякъде голото й тяло и в нея се развихряха необуздани бури. Михримах направо се задушаваше.
И тази нощ отвори очи с тази сцена в главата си, опита да се върне в реалността. Не, не беше готова. Тя беше почитателка на сърцераздирателната болка от любов. На копнежа в душата, на трепета в чувствата.
Въздъхна дълбоко, дълбоко.
– Задължително ли е?
Михримах беше толкова затънала в своя въображаем свят, че дори не забеляза как мисълта й се излива гласно през устата.
Есма я чу да говори и се надигна от постелята.
– Моля, господарке?
Михримах възприе дори и гласа на гувернантката като реакция от собствените си мисли.
– Хубаво е да си влюбен. Но без нощите! – промълви принцесата.
Есма помисли, че пак на нея казва тези думи, затова стана, веднага отиде при дивана, на който се беше излегнала господарката й, и клекна до нея.
– Като си влюбен, задължително ли трябва да се оставяш в нечии обятия? – продължи Михримах. – Не са ли достатъчни една дума, една усмивка, един поглед?
Гувернантката не знаеше какво да й отговори. Помисли си за мъжа, с когото се бяха харесали и влюбили абсолютно тайно, и затова й се прииска да изкрещи: „Не, не са, не са достатъчни!“ Посегна и хвана господарката си за ръката.
Това докосване върна Михримах в стаята от света, в който беше потънала. Погледна гувернантката си с удивление.
– Есма! Ти какво търсиш тук?
– Седях си там в постелята, красива господарке, но като ви чух гласа.
Михримах усети, че бузите й се изчервиха. На глас ли беше изговорила онова, за което си мислеше?
– Ти чу ли ме какво си говорих, или...
Тази думичка „или“ се отрони от устата й по такъв начин, че ако й се отговореше с „да“, Михримах щеше да потъне вдън земя от срам. Есма го разбра и поклати глава: „Не, не съм го чула!“
– Не ми се сърдете, принцесо. Седях си там и сърцето ми напрано стана на топка.
„Не ме е чула!“ – успокои се Михримах. Онзи проклет въпрос обаче още й се въртеше из главата. „Задължително ли е да се хвърляш в нечии обятия, ако си влюбен? Не са ли достатъчни една сладка дума, една усмивка, един поглед?“
– Влюбена ли си в някого, дадъ?
Михримах сама не повярва как тези думи й се изплъзнаха от уста й, така неусетно, а Есма не повярва, че изобщо ги е чула. Сега дойде нейният ред да се сконфузи. Въпреки настъпилия в стаята здрач, Михримах забеляза как се изчервяват бузите на момичето.
– Казвай де! Имаш ли си някого?
– Принцесо! – измънка Есма.
Гласът й беше толкова спотаен, че ако го чуеше някой друг, щеше да го помисли за стон.