![Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/0/4/2/mihrimah-dshcheryata-na-nalozhnicata-velikolepniyat-vek-2-download.jpg)
Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]
- Автор: Алтынйелеклиоглу Демет
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]». Краткое содержание книги:
– Имаш си! – настоя Михримах.
Помълча за миг и я погледна.
– Виж я ти моята хубава дадъ! Значи, отиде при Чешмата на Дилруба на Синан ага да си го пожелаеш?
Момичето мълчеше.
– Завърза ли си парцалче с молба да те събере с любимия?
Есма само успя да въздъхне.
– Обичаш ли го?
Момичето продължаваше да се срамува, не можеше да погледне господарката си в очите.
– Любите ли се?
На Есма й прималя. Вдигна ужасените си очи към Михримах и откликна:
– Никога! Как може? Никога!
– Обичате се отдалече, така ли?
Зa да убеди господарката си, че трябва да й повярва, Есма ококори широко докрай очите си и кимна с глава.
– Той също ли те обича?
Вдигна рамене да покаже, че не знае.
– За бога, Есма, кажи ми! Той също ли те обича?
– Изглежда... – промълви гувернантката.
– Не сте ли си поговорили? Не ти ли е казал?
Този път кимването на Есма означаваше „не“.
– Обичаш го отдалече, така ли? Къде е този човек? Как се казва? В двореца ли е, войник ли е? В ендерунското училище ли е? Аз познавам ли го?
„Боже господи!“ – изпадна в паника Есма. Тя знаеше отговорите на всички тези въпроси. Но как би могла да й ги спомене? Кой знае дали дъщерята на султана нямаше да се вбеси и да накаже горкия Али, който си нямаше понятие нито от нея, нито от каквото и да е.
– От двореца ли е? – попита отново Михримах, като не получи отговор.
– Не, от пазара е!
– Какво?
– От пазара!
Михримах остана наистина много учудена.
– От пазара? Есма, не ти вярвам. Наистина ли?
Засрамено и смутено, момичето два пъти наведе напред глава. Вече нямаше смисъл да мълчи. Да става каквото ще! Кой ли е успял да скрие, че в сърцето му е пламнала любовта, та и тя да се спотайва? Отвътре й идеше да крещи пред всички неговото име. Така де, защо хората дълбаят по кората на дърветата имената на своите любими! Значи щом езикът се страхува, ръцете го изписват. И Есма реши: „Каквото ще да става!“
– Видях го, като ходих на пазара. Работи при Ипекчилер, в Капалъ чаршъ.
– А той видя ли те? – изправи се Михримах от възглавниците, на които се беше облегнала.
– Ъхъ!
– Говорихте ли си?
– Ъхъ!
– Не ти вярвам! Виж я ти! Какво хитро момче си хванала, Есма!
– Говорихме си такова... Ето това... Колко акчета е? А той каза „три акчета“.
– И само толкова ли?
Гувернантката кимна.
– Как се казва?
– Ами... Али!
– Ами ти, момиче, защо го попита за името?
– Ааа... – припряно избърза Есма. – В дюкяна има още двама продавачи. Те му викаха така.
„Моята дадъ поне знае името на човека, за когото й е пламнало сърцето – помисли си Михримах. – А аз дори и това не знам!“
– След това виждала ли си го пак? Ходи ли и друг път?
– Ъхъ!
– Какво си говорихте сега?
– Не си говорихме – измрънка Есма. – Нищо не ми идваше наум.
– Еее, и какво направихте?
– Нииищо! Гледахме се.
Михримах изведнъж се умълча. Ето че отговорът на въпроса, който очакваше, дойде от само себе си.
– Достатъчно ли ви беше да се гледате?
– Ъхъ!
– Наистина ли? Достатъчно ли ви беше само да се гледате?
Есма се загледа задълго в своята господарка. Едва се удържа да не скочи и да кресне: „Не, не ни беше достатъчно!“. Отново наведе глава.
– Отвътре не ти ли се прииска нещо друго, а, Есма? Кажи ми истината. Виж, ако те хвана в лъжа, не отговарям, ще се ядосам!
– Какво например, принцесо?
Този път беше ред на Михримах да си замълчи. Обади се след дълга пауза:
– Откъде да знам! Нещо такова... Такова... Нещо като онова, което направи Фирдевс онази нощ. Или Сатаната въвлича и теб в грехове посред нощ?
– Принцесо!...
Есма зарови лице в дланите си. Без малко да й изтърси: „Всяка нощ, всяка нощ!“. Изведнъж проумя, че Михримах потайно се пече на същия огън и че се опитва да го потуши. И без това забелязваше, че откакто видя онзи моряк, в живота на нейната господарка се отвори съвсем нова страница. Изплаши се – да не разкрие собствената си тайна, а и същото време да не разбере болката и на своята господарка, която самата тя не можеше да признае и пред себе си. Не издържаше повече. Целуна полите на господарката си и тичешком напусна стаята.
Михримах беше получила отговора. „Не стига, значи! – с яд заключи тя за себе си. – Онова нещо всякак го има. Влюбиш ли се, непременно трябва да се отдаваш. Само една сладка дума, само една усмивка, само един поглед, не стигат. Не ми трябва тогава. Не ми трябва“.
Отново прочете стиховете, които написа на свещ. Ако имаше огледало да се погледне, щеше да види по лицето си интересен израз, нещо смесено между смях и плач. Вдигна листчето над пламъка на свещта.
Гледаше го как гори, а някъде дълбоко в душата си чувстваше болка.