Приключенията на Казанова
- Автор: Казанова Джованни
- Язык: болгарский
- Переводчик: Андрей Юрьевич Андреев
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Приключенията на Казанова». Краткое содержание книги:
След девет или десет дни бях познат и приятен на цялата армия. Все още чаках паспорта си, за чието пристигане бях сигурен, че скоро ще ми съобщят. Бях почти свободен и дори се разхождах извън погледите на часовите. С право никой не се страхуваше, че ще избягам, тъй като би било лудост от моя страна да мисля за това. Но съвсем непредвидено изживях едно от най-странните приключения в живота си.
Беше шест часът сутринта. Разхождах се на около стотина крачки от часовоя, когато към мен се приближи един яздещ на кон офицер, който слезе от коня, сложи юздата около шията му и се отдалечи, за да удовлетвори нуждите си. Учудих се на интелигентността на коня, който стоеше като верен слуга, комуто господарят е заповядал да го чака. Приближих се до животното, взех, без да имам някакво намерение юздата в ръка, поставих крака си в стремето и — едно, две, три — бях вече на седлото. За пръв път в живота си седях върху кон. Не зная дали случайно не го докоснах с бастуна си или с тока на обувката, но животното внезапно се впусна в пълен кариер. Вкопчих се в него с токовете си, понеже десният ми крак беше изпуснал стремето. Конят подивя, не знаех как да го спра, и започна да тича все по-бързо. Последният преден пост ми извика да спра, но аз не можех да изпълня заповедта. Конят летеше като вятър. Чух да просвирват няколко куршума, предизвикани от недоброволното ми неподчинение. При първия преден пост на австрийците спряха най-после коня ми и аз благодарих на Бога, че мога да сляза.
Един хусарски офицер ме попита накъде препускам тъй бързо, но думите ми бяха по-бързи от мисълта и отговорих неволно, че за това ще дам сметка само на княз Любковиц. Князът беше командир на армията, чиято главна квартира се намираше в Римини. В резултат офицерът заповяда да ми оседлаят един кон и двама хусари ме закараха в галон до Римини. Там дежурният офицер нареди веднага да ме отведат пред княза.
Намерих Негово Височество сам и му разказах всичко, което ми се бе случило. Моят разказ го разсмя, но все пак му се видя малко невероятен.
— Би трябвало, господин абате, да заповядам да ви хвърлят в затвора, но ще ви спестя тази неприятност.
След това повика един от своите адютанти му заповяда да ме съпроводи веднага до чезенската градска врата.
— Оттам — продължи той, обръщайки се към мен — можете да отидете, където искате, но внимавайте да не се върнете обратно при войската ми без паспорт, защото ще бъде лошо за вас.
Поисках да нареди да ми върнат коня, отговори ми, че конят не ми принадлежи. Забравих да го помоля да ме изпрати обратно там, откъдето бях дошъл. Но може би така беше добре.
Офицерът, който беше натоварен да ме съпроводи, ме попита, когато минавахме покрай едно кафене, дали искам да изпия чаша шоколад и ние влязохме вътре. Видях да минава покрай нас Петронио и докато офицерът говореше с един познат, дадох знак на момчето да се престори, че не ме познава и да ми каже къде живеят. След като изпихме шоколада, офицерът плати и ние продължихме. По пътя, разговаряйки, той ми каза името си, аз му казах своето и му разправих как бях дошъл до Римини. Попита ме дали бих се спрял за известно време в Анкона, но когато отговорих утвърдително, каза ми, усмихвайки се, че бих могъл да взема паспорт в Болоня, да се завърна спокойно в Римини и Пезаро и да си взема куфара, като заплатя на испанския офицер избягалия кон. Пред градската врата ми пожела приятно пътуване и ние се разделихме.
Видях се свободен, притежавах злато и украшения, но нямах куфара. Тереза беше в Римини, а ми беше забранено да се върна там. Реших да се отправя бързо към Болоня, да се снабдя с паспорт и да се върна в Пезаро, където междувременно моят римски паспорт сигурно беше пристигнал, защото не можех да се реша да остана без куфара си, а не исках да прекарам и без Тереза чак до края на нейния ангажимент при директора на операта в Римини.
Валеше дъжд, бях с копринени чорапи и понеже не ме биваше за пешеходец, имах нужда от кола. Застанах под входа на една църква да чакам спирането на дъжда и обърнах моето хубаво връхно палто, за да не бъда познат като абат. Някакъв селянин мина покрай мен, попитах го дали има кола да ме заведе до Чезена.
— Имам господине — отговори той, — но е на половин миля оттук.
— Вземи я и ела тук, ще те чакам.
Докато чаках завръщането на селянина с колата, пристигна един керван от четиридесет натоварени мулета, отиващ към Римини. Все още валеше, мулетата дойдоха съвсем близо до мен, поставих механично ръката си върху шията на едно от тях, последвах бавните стъпки на животното и влязох обратно в Римини, без да привлека вниманието дори на мулетарите. Дадох на първия уличен хлапак, когото срещнах, една златна монета и се оставих да ме заведе в жилището на Тереза.