Вълка от Уолстрийт
- Автор: Белфорт Джордан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Венков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Вълка от Уолстрийт». Краткое содержание книги:
Бях се запътил към автомата в „Бруквил Кънтри Клъб“, само на няколкостотин метра от дома ми, та стигнах за някакви си трийсет секунди. Паркирах пред главната сграда на клуба, изкачих шестте стъпала от червени тухли и минах между двете редици бели коринтски колони.
Вътре на стената имаше цяла редица телефонни автомати. Вдигнах една от слушалките, набрах номера, който Бо ми беше издиктувал, после набрах и номера на предплатената карта. И само след няколко позвънявания научих ужасната новина.
— Слушай, Бо — каза Бо от неговия си уличен автомат. — Барсини ми се обади току-що да ми каже, че срещу теб се води с пълна сила разследване за пране на пари. Явно оня тип Коулмън смята, че имаш двайсет милиона зелени в Швейцария. Има си някакъв вътрешен източник там, който го захранва с всичката тази информация. Барсини отказа да съобщи подробности, но доколкото успях да доловя, според него са те забърсали покрай някой друг, не си бил основната им цел в самото начало, но сега Коулмън те е превърнал в главната си мишена. Вероятно вече подслушват домашния ти телефон, както и онзи в плажната вила. Какво става, Бо, кажи ми?
Поех дълбоко въздух да се успокоя и да реша какво точно да кажа на Бо… но какво можех да му кажа? Че съм вкарал милиони долари във фалшива сметка на името на Патриша Мелър и че собствената ми тъща е пренасяла контрабандно парите? Или че Тод Гарет са го гепили, понеже Дани е изглупял и е шофирал под влиянието на куалудите? Каква полза щеше да има, ако му кажех всичко това? Аз поне за никаква не се сещах. Затова му отговорих:
— Нямам никакви пари в Швейцария. Трябва да е станало някакво недоразумение.
— Какво? — запита Бо. — Нищо не ти разбирам. Повтори, ако обичаш.
Обладан от безсилие, повторих:
— Казъм, ше няам ники пай в Швцаия!
— Ти друсан ли си? — попита с невярващ тон Бо. — Не разбирам и една шибана дума! — После каза притеснено: — Чуй ме внимателно, Джордан, не сядай повече зад волана! Кажи ми къде си и ще пратя Роко да те прибере! Къде си, приятелю? Говори ми!
Изведнъж усетих как по мозъчния ми ствол се промъква нещо топло, а едно приятно изтръпване облада всички клетки на тялото ми. Слушалката все още беше опряна в ухото ми и се опитах да кажа на Бо да прати Роко в „Бруквил Кънтри Клъб“, но устните ми отказваха да помръднат. Имах чувството, че нещо засича — или кодира произволно — изпращаните от мозъка ми сигнали. Усетих, че съм парализиран. И се чувствах прекрасно. Втренчих се в лъскавия метален телефон и килнах глава на една страна, да видя собственото си отражение… Ама че красив телефон! И толкова лъскав!… Но изведнъж телефонът започна сякаш да се отдалечава… Какво става? Накъде е тръгнал? Мама му стара!… Самият аз падах назад като отсечено дърво… ПАЙ СЕ-Е-Е!… ТРЯ-Я-С! Лежах по гръб в полусъзнание, с поглед, забит в тавана на клуба. Беше от ония бели окачени тавани от стиропор, каквито монтират по канцелариите. Доста евтинко за един кънтри-клуб! — мина ми през ум. Тия шибани баспове и от таваните правят икономия!
Поех въздух и се опитах да установя дали не съм си счупил нещо. Май всичките ми кокали си бяха на място. Истинските истински май ме бяха предпазили и този път. Трябваха им цели деветдесет минути да задействат, ама като почнаха — гле’й к’во става! От стадия на изтръпването бях преминал направо във фазата на лигавенето. Всъщност стори ми се, май бях попаднал в някаква неизвестна досега междинна фаза — между лигавенето и изпадането в безсъзнание. Да я наречем… как да я наречем? Трябва ми име за тази фаза. Сетих се: мозъчен паралич! Точно така! Мозъкът ми не е вече в състояние да изпраща ясни сигнали до скелетно-мускулната ми система. Ама и тая фаза си я бива! Умът ми сече като бръснач, но нямам никакъв контрол върху тялото си. Ебаси кефа! Ебаси кефа!
Положих огромно усилие да извърна глава и видях, че слушалката все още виси и се клати на лъскавата си метална корда. И ми се стори, че чух Бо да крещи: „Кажи ми къде си, да пратя Роко!“ но може и да си го въобразявах. Майната му! — рекох си. Пък и какъв смисъл има да се мъча да се докопам пак до телефона. Нали най-официално бях загубил способността си да говоря.
След пет минути лежане на пода ми светна мисълта, че и Дани сигурно е в същото състояние. Исусе Христе! Графинята сигурно вече е перкулясала да се чуди къде съм изчезнал! Веднага трябва да се прибера. До вкъщи са само някакви си двеста метра, буквално по права линия. Сто на сто щях да успея да закарам колата дотам. Дали пък да не тръгнех пеш? Да, ама е много студено. Ще взема да умра от измръзване.