Гаснещ зрак [bg]

Но поне се извисяваха прави и като че ли преживяваха буйна младост преди внезапната си смърт, когато целият живот ги напускаше сякаш за миг. Тогава, прави или не, ставаха като скелети, дом за паяци и почти нищо друго.

Спря, доловил смътна миризма в студения вятър. Пушек. „Плитко и плитко. Дори и ти, пушеко, петниш сега паметта ми. Светлината на огъня е това, което е крехко, не топлината му. Махни едното и пак ще трепнеш от другото. Ще приема блясъка за обещание и ще го оставя на мира. Отрицатели, ако наистина сте се върнали в тази гора, изиграйте ритуалите си насаме и знайте добре колко ме отвращавате. Вонята стига.“

Обърна се и тръгна обратно към цитаделата. Която и посока да избереше, не беше ден за скитане.

Зимата определено бе охладила гнева на Куралд Галайн. Гражданската война спеше неспокойно като гладна мечка в пещерата си, но той все пак с облекчение бе готов да го нарече сън. Мечове попиваха масло в ножниците си, докато други оръжия се трупаха, за да покрият онова, което обещаваше обратът на сезона.

Тогава щеше да изведе Домашните мечове. Да ги поведе към новата топлина и удължаващите се дни. Дори в отсъствието на господаря щеше да се сражава за Великите домове. Щом звярът се отърсеше събуден и се изтътреше навън в светлия пролетен въздух, той щеше да развърти войниците на Драконъс като остър нокът в обхвата на Първия син. „Ще леем кръв не по-зле от всеки друг и ще превърнем легиона на Урусандер в поле от месо. Лорд Аномандър, поставете ни където поискате, но дано да е в ядрото на битката. Имам заблуди, на които да отвърна в името на Пограничните мечове.“

Здравите сиви стени на цитаделата се изпънаха пред него зад изкопа край пътя. Той още носеше със себе си онази вейка пушек. „Не, Айвис, кажи го ясно. Стой където си, Драконъс. Остави на мен да ни скътам в армията на Аномандър. С този единствен акт твоите врагове ще са изкоренени. Ако вместо това поемеш авангарда… ах, прости ми, виждам ви застанали сами в онзи безмилостен ден. Зад гърбовете ни не войнство на благородни съюзници, а оголени зъби и флагрантно възмущение.

Стой, милорд, и направи от своите Домашни мечове дар за Сина на Тъмата. В името на жената, която обичаш, направи от нас дар.“

Щом пресече черния път, звук зад него го накара да се обърне. Видя три фигури пред дърветата. Бяха облечени в кожи, двама бяха с рунтави глави на ектрали. За миг, обзет от тръпката на страха, Айвис ги взе за демонски — някаква смесица от тайст и звяр, — но разбира се, миг след това осъзна, че рогатите ектрали са само украса.

„Отрицатели. Изтезатели на богини. В нощта преди призоваването вие седяхте заедно, острехте колове в края на поляната. Изобретихте ритуал и го изпълнихте със сила, а след това направихте нещо ужасно.“

Оголил зъби, Айвис извади меча си.

Тримата отстъпиха назад, в сенките.

Айвис видя, че са невъоръжени. Все пак сумракът на леса зад тях можеше да крие колкото си иска воини. „Няма да направя и стъпка към вас. Ако ще говорите с мен, излезте напред.“ Но тази дързост бе само в ума му, думите останаха неизречени. Истината беше, че страх бе стегнал гърлото му. Мисълта за магия го беше обезкуражила.