Гаснещ зрак [bg]

Само глупак не можеше да почувства нищо в такова място, колкото и стара да беше битката. Глупак, чийто дух е притъпен или просто мъртъв. Жестокостта беше като петно върху света и се просмукваше дълбоко в земята. Зацапваше въздуха и правеше всеки дъх безжизнен и застоял. Вкопчваше се във времето, заплетена в дрипите и парцалчетата, останали по дирята ѝ. „Времето…“ Айвис вярваше, че може почти да види онази призрачна, изтерзана фигура, господар на мрачното движение напред. Крачките гълтаха земята и все пак Господарят на времето никога не си отиваше. Навярно и той бе превърнат в затворник, окован от стъписване. Над едно бойно поле никоя пътека не извежда навън. Нито една, която смъртен може да види поне.

Сега то беше зад него, онова трагично сражение, и все пак той крачеше през горчивия му облак. „В крачка с объркания Господар на времето. Само мъртвите се връщат като призраци. Понякога живите правят призраци от самите себе си и ги оставят в места, където са били. Ще завия ли тогава наляво тук, по тази диря, за да срещна собствения си поглед, само с един разтег разровена земя между нас?“

Беше го правил достатъчно често. Но днес не, реши той. Вместо това пое право напред, към опърпаната покрайнина на леса от другата страна на черния път.

„В света на прободените богини. Наострените колове.“ Гората сега беше място, вдъхващо страх… кога загубата бе връхлетяла Айвис и расата му? Първото село? Първият град? Онази първа ивица осакатена, разчистена земя? Трябваше да е имало някакъв миг, пресечна точка, когато тайстите се бяха променили, когато бяха оставили зад гърба си усещането си, че са плячка, и вместо това бяха станали ловците. Горите бяха убежища за дивеча. Предлагаха укритие, скрити пътеки и тайни пътища за бягство. Дървета, по които да се изкатериш, клони, на които да се задържиш. Примамваха с непрестанното си движение или дълбоки сенки. За миг можеха да объркат взора. „В дълбокия лес бяга дивечът и в дълбокия лес го преследваме, и със знанието на нашия взор го правим плитък.“ Дори в младостта си поетът Галан го беше видял достатъчно ясно. Беше отраснал във век на трофеи, на рогати черепи, зъбати челюсти и пъстри щавени кожи, надсмиващи се на претенцията за невидимост.

„И двамата видяхме горите опразнени, станали плитки с нашето знание. И все пак, въпреки всичко това, избиването не можа да надвие упорития ни страх.“

Бореше се с мраза и крачеше през леса, ботушите му стъпваха безшумно по дебелата пелена мокри листа.

Друго бойно поле бе това, с белези от избиване навсякъде.

Копнееше за връщането на лорд Драконъс. Или дори за една простичка вест — писмо, изпратено от Цитаделата. Беше съставил донесение за битката с Пограничните мечове и го беше изпратил до Карканас. Не бе получил никакъв отговор. Докладвал беше в подробности убийствата в къщата. Дори това бе посрещнато с мълчание.