Драконите на сломеното слънце [bg]

— Докато двамата с Джерард яздехме към Квалинести. Драконът се приближи да ни огледа. Бях… — Той замълча. После прошепна ужасено: — Мисля, че бях… изплашен. — Тас я загледа с кръгли очи, очаквайки разкритието на това противоестествено явление да накара кралицата да припадне от ужас.

— Мъдро е да бъдеш изплашен, Тас — отвърна тя, като явно приемаше ужасните новини с прекалено спокойствие. — Драконесата Берил е противен, страховит звяр. Ноктите й са опръскани с кръв. Всички знаят, че е жесток тиранин и ти не си първият, изпитал страх в присъствието й. Хайде, да не караме останалите да чакат.

— Но това съм аз, Лорана! Тасълхоф Кракундел! Герой на Копието! — Кендерът се удари ожесточено в гърдите. — Аз не се страхувам от нищо. В едно друго време съществува гигант, който се кани да стъпи върху мен и вероятно да ме превърне в палачинка, но не чувствам нищо повече от леко неудобство в стомаха, когато се замисля. Това обаче е друго. — Той въздъхна продължително. — Сигурно грешиш. Не може да съм Тасълхоф и да се страхувам.

Кендерът беше наистина разстроен, поне това се виждаше със сигурност. Лорана го изгледа замислено.

— Да, може би е различно. Колко странно. И преди си се навъртал около дракони, Тас.

— Всякакви видове дракони — поправи я гордо той. — Сини и червени, и зелени, и черни, бронзови, медни, сребърни, златни. Дори се повозих на гърба на един от тях. Беше великолепно.

— И никога досега не си изпитвал драконов страх?

— Спомням си, че си мислех колко красиви са драконите по свой необикновен, страшен начин. И се страхувах, но винаги за приятелите си, не за самия мен. През по-голямата част от времето.

— Звучи ми като описание на другите кендери — произнесе замислено тя. — За кендерите, които наричаме „опечалените“. Някои от тях със сигурност са изпитвали драконов страх и преди, по време на Войната на Копието и след това. Но защо сега се чувстват по различен начин? Никога не се бях замисляла.

— Много пъти хората не мислят за нас — кимна с разбиране Тас. — Не се чувствай зле.

— Но аз се чувствам зле — въздъхна Лорана. — Трябваше да направим нещо, за да помогнем на народа ти. Просто се случваха твърде много други неща, които бяха по-важни. Или поне ги намирахме за такива. Ако този страх е различен от драконовия, какъв ли може да бъде? Може би е някакво заклинание?

— Ами да! — извика Тас. — Заклинание! Проклятие! — Беше направо в екстаз. — Драконът ме е прокълнал. Мислиш ли?

— Наистина не зная — започна кралицата, ала кендерът не я чуваше.

— Проклятие! Аз съм прокълнат! — Той въздъхна толкова облекчено, че всички дървета в градината си отдъхнаха. — Драконите са ми правили толкова много други неща, но досега никой от тях не ме беше проклинал. Почти толкова хубаво е, колкото когато Рейстлин ме превърна в патица. Благодаря ти, Лорана — изрече, докато трескаво разтърсваше ръката й. Съвсем случайно последното я лиши и от останалите й пръстени. — Нямаш представа каква тежест смъкна от раменете ми. Сега отново мога да бъда Тасълхоф. Прокълнатия Тасълхоф! Да отидем да кажем на Палин!… Ей, като заговорихме за Палин — разнесе се пронизителният му шепот, — кога пък е станал черноризец? Когато го видях за последно, беше начело на Ордена на Белите мантии! Какво го е накарало да размисли? Да не би да е бил Рейстлин? Да не би някой друг да насоля… наслоя… населява тялото на Палин?