Прокобата на Господаря Гад [bg]

Бягството им като че отне изведнъж безумната смелост на пещерните твари и те не можаха да устоят на огнените жезли на Владетелите. Огласиха с вопли на ужас поражението си, докато се разпръскваха на всички страни, далече от горящото дърво. След секунди и последните се изнизаха тичешком от поляната.

Сол по сърцето ги подгони. Проклинаше на своя език и ги преследваше, сякаш си беше наумил да ги изпотъпче всичките. Той също изчезна мигом в мрака и скоро вече гласът му не се чуваше. Затова пък начесто долиташе приглушен от разстоянието писък, когато догонваше още някоя пещерна твар.

Тувор попита Протал дали да изпрати неколцина стражи след него, но Върховният владетел поклати глава.

— Направихме достатъчно — изхриптя той. — Спомни си Клетвата на мира.

Оцелелите от отряда постояха изтощени, докато не започна да им олеква в тишината, нарушавана само от пъхтенето им и стоновете на съсечените пещерни твари. Никой не помръдваше. В ушите на Томас тишината звучеше като молитва. Той се измъкна треперещ от рова. Озърташе се с изцъклени очи и навсякъде виждаше жертвите на битката.

Сгърчени пещерни твари бяха натръшкани на купчини из бивака — около стотина мъртви, издъхващи и осакатени. Кръвта им беше опръскала всичко наоколо. Десет Злотворни също бяха убити. Петима Ратници нямаше да потеглят никога повече със своя еоман, а сред останалите нямаше никой без рани. Но от стражите беше загинал само един.

С тежка въздишка, която противоречеше на думите му, Протал каза:

— Късметлии сме.

— Късметлии ли? — със смътна изненада повтори Томас.

— Да, късметлии сме. — Старческото хриптене отстъпи за малко пред гнева. — Помисли, всички можехме да умрем тук. Представи си тази атака при пълнолуние. Не забравяй, че докато мислите на Лигоча са обърнати насам, той не усилва отбраната на Гръмовръх. Платихме… — гърлото му се сви за миг — … платихме ниска цена за живота и надеждите си.

Томас не каза нищо. Цялото това насилие го замайваше. Всички от дървеното поселище избити… също пещерни твари… Злотворни… Ратничката, която се грижеше за него. А дори не знаеше името й. Сол по сърцето убиваше… и самият той беше убил пет…

Тресеше се, но потребността да говори напираше. Трябваше да се защити. Гадеше му се от потрес.

— Прав беше Сол по сърцето — дрезгаво каза Томас. — Това е дело на Гад.

Не личеше някой да го е чул. Стражите отидоха при ранихините и доведоха коня на своята паднала съратничка близо до огъня. Вдигнаха мъртвата полека, настаниха я върху гърба на ранихина и я вързаха с ивици лепка. Отдръпнаха се безмълвно с почтителен жест и ранихинът препусна в галоп към Западните планини и Стражевия пролом. Отнасяше загиналата у дома.