Лебедова песен [bg]

— Моля те… не ме убивай! — замоли се тя. — Ще ти дам… каквото поискаш! Моля те, недей…

Маратонката неочаквано се отдръпна. Върхът на нещо, което приличаше на шило за лед, убоде бузата ѝ точно под дясното ѝ око.

— Без номера. — Гласът принадлежеше на момче, беше тънък и писклив. — Ясно? — Убоде я още по-силно с шилото за лед, за да придаде тежест на думите си.

— Да — отговори жената. Момчето сграбчи кичур от дългата ѝ гарвановочерна коса и я изправи до седнало положение. Тя успя да види лицето му на слабото сияние от далечната светлина. Похитителят ѝ беше просто хлапе на тринадесет или четиринадесет години, което беше облечено в прекалено голям за него мръсен кафяв пуловер и сиви панталони с дупки на коленете. Беше толкова слабо, че можеше спокойно да се определи като „мършаво“, с високи скули и мъртвешки бледо лице като на труп. Тъмната му коса беше сплъстена върху скалпа му от мръсотия и пот и носеше очила — с рамки от изтъркана кожа, каквито според нея бяха носили бойните пилоти през Втората световна война. Стъклата уголемяваха очите му и ги правеха да изглеждат като затворени в аквариум. — Не ме наранявай, става ли? Кълна се, че няма да викам.

Роланд Кронингер се засмя. Това беше най-тъпото и малоумно нещо, което беше чувал.

— Можеш да викаш колкото си искаш. На никого не му пука дали ще викаш, или не. Сваляй раницата.

— Пипна ли го? — провикна се полковник Маклин, който все още беше върху другото тяло.

— Да, сър — отговори Роланд. — Жена е.

— Доведи я тук!

Момчето вдигна раницата и се отдръпна назад.

— Размърдай се — заповяда ѝ то. Жената се опита да се изправи, но отново беше блъсната. — Не, не на крака. Пълзи.

Тя запълзя през пръстта и разложените тела. Искаше ѝ се да изпищи, но не можеше да си го позволи.

— Руди? — провикна се със слаб глас жената. — Руди? Добре ли си?

И тогава видя фигурата с черното палто да разкъсва раницата на спътника ѝ. Целият беше в кръв и тя разбра, че са затънали дълбоко в лайната.

Роланд хвърли другата раница на полковник Маклин, след което прибра шилото за лед в еластичните си панталони, които беше свалил от трупа на момче на неговата възраст и с близки на неговите размери. Взе автоматичния пистолет от мъртвите пръсти на Руди под изумения поглед на жената.

— Хубаво оръжие — каза той на Краля. — Можем да го използваме.

— Трябва да имаме още пълнители — отвърна Маклин и зарови в раницата с една ръка. Извади чорапи, бельо, паста за зъби, армейски комплект съдове… и манерка, в която се разплиска някаква течност, когато я разклати. — Вода! О, Господи… това е прясна ВОДА! — Стисна манерката между бедрата си и развъртя капачката, след което отпи няколко глътки от сладката и вкусна вода. Тя потече по извитата му сива брада и закапа по земята.

— Ти имаш ли манерка? — обърна се Роланд към жената.

Тя кимна и свали от рамото си презрамката на манерката, която беше прибрала под палтото си от белка, взето от един бутик в град Карсън. Носеше дизайнерски дънки на леопардови петна и скъпи ботуши, а около врата си беше накичила перли и синджирчета с диаманти.