Лебедова песен [bg]

— Какво е всичко това?

— Ами… гадателската стая на Леона. Гледаше ми на карти. Джош влезе в помещението и погледна масата.

— Много са красиви — каза той. — С изключение на тази. — Почука картата на „Дяволът“. — Напомня ми за един кошмар, който имах, след като ядох сандвич със салам и цяла кутия с шоколадови понички.

Все още изнервена, Суон му показа последната карта, която взе.

Джош я хвана между пръстите си и я доближи до светлината. И преди беше виждал карти „Таро“ във Френския квартал в Ню Орлиънс. Надписът гласеше „Смъртта“.

„Смъртта, която покосява човешката раса“, помисли си той. Тази карта беше едно от най-зловещите неща, които беше виждал, а на измамната светлина му се струваше, че сребърната коса коси наред човешката пшеница. Конският скелет се беше изправил на задните си крака, докато ездачът му вършееше под кървавочервеното небе. Джош хвърли картата обратно на масата и тя се плъзна наполовина върху картата с демоничната фигура с аленото око.

— Това са просто карти — каза гигантът. — Хартия и боя. Не означават нищо.

— Леона каза, че разказват история.

Джош събра картите отново в тесте, за да скрие „Дяволът“ и „Смъртта“ от очите на Суон.

— Хартия и боя — повтори той. — Нищо повече.

Нямаше как да пренебрегнат давещото се и мъчително кашляне на Дейви Скелтън. Картите, особено тази на „Смъртта“, накара Джош да се почувства неприятно. Дейви сякаш се душеше, а Леона му говореше тихичко в опит да го успокои. „Смъртта е наблизо — осъзна неочаквано гигантът. — Много, много близо.“ Той излезе от гадателската стая и тръгна по коридора. Вратата на стаята на Дейви беше открехната. Гигантът предположи, че може да помогне с нещо и реши да влезе вътре.

Първото, което забеляза, бяха изцапаните с кръв чаршафи. Агонизиращото лице на мъжа беше осветено от една жълта газена лампа, очите му бяха мътни от болестта и ужаса, а когато кашляше, от устата му излизаше гъста и тъмночервена храчка.

Джош се спря на прага.

Леона се беше надвесила над съпруга си, в скута ѝ беше оставена порцеланова купичка, а в ръката си държеше подгизнал от кръв парцал. Тя усети присъствието на гиганта, обърна глава към него и изрече с всичкото достойнство, което успя да събере:

— Моля те, излез и затвори вратата.

Джош се поколеба. Стоеше като истукан и му се повдигаше.

— Моля те — настоя Леона, докато съпругът ѝ изкашляше живота си в скута ѝ.

Гигантът излезе от стаята и затвори вратата след себе си.

Някак си отново се беше озовал пред камината. Помириса се. Вонеше, затова трябваше да вземе няколко кофи с вода от кладенеца, да ги стопли на огъня и да се потопи във ваната. Очакваше това с нетърпение. Но прежълтялото и измъчено лице на умиращия човек в другата стая не излизаше от главата му и не му позволяваше да помръдне. Спомни си Дарлийн, която умираше в пръстта. Спомни си трупа, който лежеше на стъпалата на нечия веранда в стенещия мрак. Изображението на онзи скелетен ездач, който вилнееше на онова поле с хора, беше залепнало като пиявица за съзнанието му.