Каменният кръг [bg]

— Не — каза с някакво подобие на спокойствие. — Не искам. Аз… — млъкна внезапно и стисна челюст. — Не — каза отново, категорично.

Ръката му се плъзна надолу, за да хване моята, а с другата посегна да събере снимките. Слагаше ги на коляното си и ги гледаше със сведена глава. Не виждах лицето му.

— Бриана — каза тихо. — Изричаш го грешно, сасенак. Името ѝ е Брийана — рече той със странна шотландска напевност, така че ударението падаше на първата сричка, а втората почти се чуваше. — Брийана.

— Брийана ли? — Той кимна, очите му още се взираха в снимките.

— Бриана — каза той. — Красиво име.

— Радвам се, че ти харесва.

Тогава срещна погледа ми, в ъгълчетата на широката му уста се криеше усмивка.

— Разкажи ми за нея. — Показалецът му проследи пухкавите черти на бебето с дебелия гащеризон. — Каква беше като мъничка? Какво каза първо, когато се учеше да говори?

Той дръпна ръката ми по-близо и аз се сгуших до него. Беше огромен и солиден, и миришеше на чист памук и мастило, с топла мъжка миризма, която бе колкото позната, толкова и вълнуваща.

— Куче. Това ѝ беше първата дума. Втората беше „не!“.

На лицето му се разля усмивка.

— Да, тази я учат много бързо. Значи харесва кучета? — Разпери снимките като карти, търсеше онази със Смоуки. — Това куче е хубаво. Какво е?

— Нюфаундленд. — Наведох се напред, за да прегледам снимките. — Има още една с кученце, което един мой приятел ѝ даде…

Сивата светлина на деня започна да изтлява, дъждът трополеше по покрива от известно време, преди разговорът ни да бъде прекъснат от яростен подземен рев, който се идеше от покритото с дантели бюстие на моята рокля от Джесика Гутенбърг. Беше минало много време от онзи сандвич с фъстъчено масло.