Двор от крила и разруха
- Автор: Маас Сара Дж.
- Серия: Двор от рози и бодли #3
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Двор от крила и разруха». Краткое содержание книги:
Мор преглътна шумно.
— Никой друг не е дошъл — пророни тя. — Няма други дворове.
Тамлин и Двора на Пролетта също ги нямаше сред редиците на Хиберн.
Оглушителна експлозия от тъмна мощ удари хибернския флот, разпръсвайки корабите му… но не много от тях. Сякаш…
— Или Рис почти е изразходил силата си, или я възпират с нещо — промълвих. — Дали пак не използват гибелф?
— Хиберн не е толкова глупав, че да не използва гибелф.
Пръстите й се свиваха и разпускаха до тялото й. По слепоочията й избиваше пот.
— Мор?
— Знаех, че е неизбежна — прошепна тя. — Поредната война. Знаех, че ни чакат битки в нова война. Но… бях забравила колко е ужасяващо. Звуците. Миризмите.
И наистина, дори от върха на високата ни скала беше… поразяващо. Острият мирис на кръв, умолителните писъци… Мисълта да се впусна в тази сеч…
Алис. Алис си беше тръгнала от Двора на Пролетта, страхувайки се от ада, който щях да отприщя там… и бе дошла тук. Право в този ужас. Молех се да не живее в града, молех се племенниците й да са в безопасност.
— Трябва да отидем в двореца — изправи рамене Мор. Не смеех да наруша концентрацията на Рисанд, търсейки го по връзката ни, но явно все пак беше способен да раздава заповеди. — Вражески войници са обсадили северната му част.
Кимнах, а Мор извади тънкия си, извит меч. Серафимската стомана проблесна като очите на Амрен.
Издърпах илирианския меч от ножницата на гърба ми. Древният му метал тъмнееше в сравнение с живия сребърен пламък в ръката на приятелката ми.
— Ще се движим заедно, не се откъсвай от мен! — нареди трезво и непоколебимо Мор. — Преди да тръгнем по коридор или стълбище, първо ще проверяваме дали са безопасни.
Кимнах, загубила напълно дар слово. Сърцето ми галопираше, китките ми се потяха. Вода — прииска ми се да имах вода. Чувствах устата си пресъхнала.
— Ако не смееш да убиваш — добави тя без нито капка укор, — тогава се приготви да пазиш гърба ми с щит.
— Мога… да убивам — програчих аз.
Предостатъчно животи бях отнела онзи ден във Веларис.
Мор прецени с поглед дали държа здраво меча си, дали съм изправила рамене.
— Не спирай и не се бави. Хвърляме се напред, докато аз не наредя отстъпление. Ранените оставяме на лечителите.
Сега съзнавах, че всъщност никой от приятелите ми не обичаше войната. Завръщайки се от бойното поле, не усещаха нужда да я прославят, да възвеличават спомена за нея в идните векове. Но бяха готови отново да се впуснат в същия пъкъл, за да спасят Притиан.
— Да вървим! — подканих.
Всяка секунда, която пропилявахме тук, можеше да коства нечий живот в лъскавия дворец край залива.
Мор преглътна и ни ответря до двореца.
* * *
Явно го беше посещавала няколко пъти през вековете, защото знаеше къде да ни пренесе.
Средните етажи от двореца на Таркуин играеха ролята на свръзка между долните, на които бяха натикани прислугата и нисшите елфи, и лъскавите покои на Върховни елфи по горните. При последното ми посещение в огромната приемна зала ярката, бяла светлина се отразяваше в облицованите с миди стени, танцувайки по рекичките в пода. Морето отвъд високите прозорци сияеше като тюркоаз, прошарен с бистър сапфир.
Сега същото това море кипеше от величествени кораби и кръв, а от ясното небе в решителен, непоклатим устрем към тях се спускаха илириански воини. Масивните им метални щитове проблясваха на слънцето с всяка атака и се издигаха облени в кръв. Ако изобщо се върнеха към небесата.
Моята мисия обаче беше тук. В тази сграда.
Огледахме пода, заслушани в трескавия шепот и тежкото трополене, отекващи откъм стълбищата към горните етажи.
— Барикадират се по високите етажи — отговори на безгласния ми въпрос Мор.
Значи… зарязваха нисшите елфи в капан долу. Безпомощни.
— Копелета — прошепнах.
Нисшите елфи не притежаваха толкова магия, колкото Върховните.
— Насам! — Мор посочи с брадичка към стълбището, водещо надолу. — Три етажа под нас са и се качват бързо. Петдесет са.
Един кораб войници.
Глава 36
Първото и второто убийство бяха най-трудни. Не пилях физически сили по групичката от петима хибернски войници — Върховни елфи, и по нисшите твари от расата на Атора, които се мъчеха да проникнат в една барикадирана стая, пълна с ужасени прислужници.
Колкото и тялото ми да се колебаеше при всяко убийство, магията ми действаше безпощадно.
Двамата най-близки войници имаха слаби щитове. Пробих ги с пращяща огнена стена. После същият огън нахлу в гърлата им, прогаряйки всеки сантиметър плът по пътя си.