Воалът на господството
- Автор: Удинг Крис
- Серия: braided path #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Воалът на господството». Краткое содержание книги:
Подчинените на злия бог-луна Арикарат, вещерите вече не са в сянка, а открито налагат контрол над столицата и целия континент. Лукавият Авун ту Коли е със статута на Император, но е подчинен на полуделия Върховен чаросплетник Какре. Армии от нови, неуязвими чудовища превземат главните имперски градове един по един. Разпръснати и разединени, благородниците не са в състояние да окажат съпротива и се обръщат за помощ към Различните Сестри и признават официално Аления орден. Щерката наследница Лусия ту Еринима излиза от летаргичния си унес и дава дългоочакваната надежда за спасение. Либера Драмач, Аления орден и бараксите се обединяват за последен, отчаян сблъсък за спасението не само на империята си, а и на цялата планета.
Кайку си припомни разговора, който бе водила с Тсата преди доста време, когато той й беше казал, че сарамирският начин на живот се е оформил в резултат от развитието на градовете, благородническите дворове и всички онези неща, които тя асоциираше с цивилизацията; ткиуратците отхвърляха всичко това. Сега обаче, когато ги гледаше как се разбираха перфектно като група, тя се запита чия философия бе по-добра в крайна сметка.
Тъмнокосата Сестра попита за Тсата, като изрече името му с въпросителна интонация, и веднага й посочиха към една група татуирани мъже и жени, които седяха в кръг и пиеха нещо от чаши с формата на круши или борови шишарки. По средата имаше голяма купа, от която хората пълнеха чашите си. Хет също беше там; той първи я забеляза и веднага я извика по име. Кръгът се разтвори и й направи място между Тсата и Хет, при което тя се усмихна благодарствено, а в същия миг една жена, която не познаваше, й подаде своята чаша, след което взе за себе си нова и я напълни от купата в центъра.
Кайку й благодари на окхамбски и отпи от течността. Беше топла, пикантна и леко пареше на езика й.
— Благоден, Тсата — рече Сестрата. — Да не прекъснах нещо?
— Обсъждаме последните подробности около пътуването си — каза татуираният мъж. — Не е нещо важно.
— Значи се съгласиха, а?
— Без изключение — рече Хет от другата й страна.
— Никой не прояви колебание — добави Тсата. — Все пак става въпрос за нашия паш.
— Богове, имам чувството, че сме се върнали едва вчера — възкликна Кайку и погледна към Хет. — Как си?
— Скърбя — отвърна той. — Но Пейтре се върна при народа си и съм благодарен за това.
Тъмнокосата Сестра кимна и затвори очи. В гората Ксу Хет бе отказал да изостави тялото на Пейтре, докато не го върне в селището на сънародниците си. Накрая двамата с Тсата се бяха отделили от другите, защото трупът, въпреки че бе добре овързан, бе започнал да мирише на разложение. Хет обаче нито я бе погребал, нито я беше кремирал. Кайку не знаеше какви бяха ритуалите, с които ткиуратците почитаха мъртъвците си, но бе сигурна, че между Хет и Пейтре бе имало нещо повече от обикновено приятелство.
— Значи курсът ни е ясен — рече тъмнокосата жена. — Мисля, че вече стигнахме до последния ход от войната.
Благодарение на Сестрите в срещата от изминалия ден бяха взели участие баракс Реки ту Танатсуа и неколцина пустинни баракси от Изанзай. Сведенията на Мишани бяха разпространени навсякъде, ала източникът им се държеше в тайна, за да не бъде злепоставена Мураки. Най-изненадващият ход на противника бе масираната атака, която чаросплетниците подготвяха над Сараку в съвсем близко бъдеще. Този административен център представляваше сърцето на силите на Империята и служеше за дом на повечето аристократични семейства. Ако Сараку паднеше, вещерите щяха да се сдобият с непристъпна твърдина далеч зад фронтовата линия. От тук те можеха да нанесат сериозни удари по Мачита или Арака Джо, както и да опустошат градовете, разположени в блатистата местност на изток. А превземеха ли веднъж Префектурите, падането на Тчом Рин бе въпрос единствено на време.
Положението обаче не беше безнадеждно. Ако успееха да задържат чаросплетниците извън Южните префектури до събирането на реколтата, балансът на силите щеше да се промени.
— Но ние не можем да ги задържим отвъд пределите на Префектурите — беше казала Кайлин. — Дори и с информацията, с която разполагаме. Може и да отблъснем нападението над Сараку, ала те ще ни атакуват другаде преди настъпването на лятото, освен ако не бъдат принудени да отделят част от силите си за отбрана на собствената си територия. Трябва да им докажем, че никъде в Сарамир няма сигурни места и че можем да ги ударим навсякъде. Трябва да атакуваме Адерач.
Предводителката на Аления орден говореше за нападение над първия манастир на вещерите още откакто Кайку и Фаека заминаха за Аксками, но ето че най-сетне предложението й намери желаната подкрепа. Завръщането на Лусия от рискованата експедиция в гората Ксу бе вдъхнало надежда на всички и сега хората вярваха, че духовете ще им помогнат да се справят с непобедимите до този момент фейа-кори. А след като възвърнаха бойния си дух, те бяха много по-склонни да предприемат операции, които можеха да сложат край на войната с един удар, без значение колко опасни бяха те. Вече знаеха, че силите на чаросплетниците не бяха толкова многочислени, както предполагаха, както и че Различните хищници и Възлите бяха разпръснати на огромна територия; вещерите ги използваха като нападателна сила и разчитаха единствено на Черната стража, за да поддържат реда в градовете. Бе напълно възможно Адерач да бъде съвсем слабо охраняван, защото се намираше дълбоко в територията на противника и без съмнение бе защитен от вещерските щитове за объркване на сетивата. Чаросплетниците нееднократно бяха доказали, че не са способни на тактическо мислене, а първият им манастир едва ли беше място, което да оставят на грижите на Лорд Протектора. При представянето на своя план Кайлин мъдро пропусна да спомене за възможността да унищожат вещерския камък, което всъщност бе основната й цел. Независимо дали щяха да успеят в това, или не, самата идея да унищожат най-ценната твърдина на врага си бе неимоверно изкушаваща. А това, което правеше идеята още по-блазнеща за бараксите от западната част на Империята, беше, че техните войски изобщо нямаше да припарят там.