Воалът на господството
- Автор: Удинг Крис
- Серия: braided path #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Воалът на господството». Краткое содержание книги:
Подчинените на злия бог-луна Арикарат, вещерите вече не са в сянка, а открито налагат контрол над столицата и целия континент. Лукавият Авун ту Коли е със статута на Император, но е подчинен на полуделия Върховен чаросплетник Какре. Армии от нови, неуязвими чудовища превземат главните имперски градове един по един. Разпръснати и разединени, благородниците не са в състояние да окажат съпротива и се обръщат за помощ към Различните Сестри и признават официално Аления орден. Щерката наследница Лусия ту Еринима излиза от летаргичния си унес и дава дългоочакваната надежда за спасение. Либера Драмач, Аления орден и бараксите се обединяват за последен, отчаян сблъсък за спасението не само на империята си, а и на цялата планета.
Тя почувства как вещерът прониква в съзнанието й и гнусните му пипала се плъзгат върху мислите й. Мишани потрепери. Със сигурност щеше да разбере коя е и да изтръгне спомените й за живота в семейство Коли. Тя се опита трескаво да прикрие миналото си под някакви други образи, ала единствените картини, които й дойдоха на ум, бяха гемиите в залива Матакса, спомени за Лусия и Кайку и случки, които правеха идентичността й още по-очевидна. Тя се взираше, вцепенена като статуя, в черните прорези на сребърната Маска, чиито женствени очертания прикриваха лицето на уродливия й собственик; чуваше съскането на дъха му и усещаше прогнилото му съзнание.
Сетне внезапно това усещане изчезна.
— Влизай — каза чаросплетникът и Юкида положи длани на раменете й, насочвайки я към покоите на майка й. Вратата бързо се затвори зад тях.
— Всемогъщи богове… — измърмори Мишани на себе си. — Той не видя…. Той не видя…
Тя продължи да пристъпва с наведена глава, когато свърнаха зад ъгъла и поеха по неголямо коридорче. Късметът бе на тяхна страна и не срещнаха никого. Юкида отмести завесата и направи път на Мураки и Мишани да влязат, след което спусна обратно завесата и застана на пост в коридора, оставяйки двете жени сами.
Помещението представляваше малка спалня с единично легло, разположено в близост до прозореца, през който се виждаше ръката на една от гигантските фигури, увенчали полегатата стена на Цитаделата. Той бе замрежен с ефирна завеска, която приглушаваше и без това оскъдната светлина. Скромната мебелировка се допълваше от маса, върху която лежеше тънко томче, и два скрина с чекмеджета.
Когато майката и дъщерята се погледнаха за пръв път след десет години, ледената стена на мълчанието между тях най-сетне се пропука. Приликата им беше забележителна.
— Отрязала си косата си — прошепна Мураки.
— Налагаше се — въздъхна Мишани. — Голяма работа. Пак мога да си я пусна.
Майка й се пресегна и я докосна внимателно.
— Изглежда странно — рече тя. — Но ти отива.
Младата жена се усмихна.
— Изглеждам като селянка — каза тя и погледна към прозореца, преди да добави: — Прочетох книгите ти. Всички до една.
— Знаех си, че ще го сториш — отвърна майка й. — Знаех си.
— Този чаросплетник… — започна Мишани, а на лицето й се изписа въпросително изражение.
— Те са тук, за да следят дали някой не възнамерява да причини вреда на Императорското семейство — обясни майка й. — Ти очевидно нямаш такива намерения. Дори и към баща си. Ако посетителят не таи подобни мисли, вещерите спират да се ровят в мислите му. Да продължат би било… проява на насилие. Опасно е. След като неколцина от гостите ни бяха убити, а други обезумяха, Авун забрани на чаросплетниците да проникват по-дълбоко в съзнанието на приходящите. — Тя се огледа нервно из стаята. Нямаше да те оставя да дойдеш, ако можех аз да дойда при теб, но не мога да излизам от тук. Баща ти се е погрижил за това.
— Казах ти, че ще те видя на всяка цена — изтъкна Мишани. — Готова съм да поема всякакъв риск.
Майка й посочи към леглото и двете приседнаха една до друга на ръба му.
— Има много неща, които искам да ти кажа — започна младата жена. — Неща, които да идват от устните ми, а не от някое закодирано стихотворение. Ние сме от двете страни на барикадата, майко, а рано или късно войната ще свърши и едната страна ще трябва да победи. Тогава тази, която остане на губещата страна, най-вероятно ще загине.
Мураки я слушаше безмълвно, а косата й бе увиснала пред лицето й. Косите й винаги й бяха служили за прикритие — прави и разделени на път по средата, те се спускаха като завеса пред лицето й, разкривайки единствено малка част от очите, носа и устните й.
— От толкова време искам да те видя — промълви Мишани. — Представях си как те прегръщам и двете се смеем радостно. Сега обаче съм при теб и положението е същото както преди. Защо винаги се държим така една с друга?
— Такава е природата ни — рече тихо Мураки. — И никоя раздяла няма да промени това.
— Но аз те видях в книгите ти, майко — изтъкна младата жена. — Видях сърцето ти. Зная, че чувствата ти са дълбоки — по-дълбоки от тези на повечето хора. И определено по-дълбоки от тези на татко.
Майка й стоеше с приведена глава, избягвайки да срещне погледа й.
— Писането ми изразява душата ми по-добре от всички думи или действия — каза тя. — Там намирам утеха и не се боя от нищо.
— Зная това, майко — рече Мишани и сложи длан върху нейната. Ръката на Мураки бе студена и влажна и тя изгледа стреснато пръстите на дъщеря си, сякаш можеха да я ухапят. Девойката обаче не ги отмести. — Сега зная. Има много неща, които не бях виждала преди. Също като шифъра в стихотворенията ти, ми трябваше доста време, докато ги проумея.