Воалът на господството
- Автор: Удинг Крис
- Серия: braided path #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Воалът на господството». Краткое содержание книги:
Подчинените на злия бог-луна Арикарат, вещерите вече не са в сянка, а открито налагат контрол над столицата и целия континент. Лукавият Авун ту Коли е със статута на Император, но е подчинен на полуделия Върховен чаросплетник Какре. Армии от нови, неуязвими чудовища превземат главните имперски градове един по един. Разпръснати и разединени, благородниците не са в състояние да окажат съпротива и се обръщат за помощ към Различните Сестри и признават официално Аления орден. Щерката наследница Лусия ту Еринима излиза от летаргичния си унес и дава дългоочакваната надежда за спасение. Либера Драмач, Аления орден и бараксите се обединяват за последен, отчаян сблъсък за спасението не само на империята си, а и на цялата планета.
Ткиуратците бяха изключително експедитивни. До вечерта бяха освободили лагера си от всичко, което им бе необходимо за пътуването им до Лаляра. Кайлин беше уредила корабите да бъдат натоварени с провизиите, нужни за морското им пътешествие до северната част на континента. За по-малко от ден селището опустя — огньовете бяха потушени, а юртите репка бяха затворени и оставени в очакване на завръщането им. Татуираните мъже и жени се събраха в долината северно от храмовия комплекс, готови да потеглят на здрачаване. Десетки Сестри щяха да ги придружат, включително и самата Кайлин ту Моритат. Кайку също фигурираше сред тях.
След срещата си с Тсата тя прекара деня в къщичката си, за да довърши последните приготовления за пътуването и да провери дали всичко е наред. Не знаеше кога ще се върне Мишани, ето защо трябваше да подготви общия им дом за продължителния период, през който можеха да отсъстват. Тя чистеше, подреждаше и опаковаше; отправи кратка молитва пред малкия олтар; приготви си храна и я изяде на бързи, трескави хапки. Всъщност имаше нужда да прави нещо — каквото и да било, — за да разсее мислите си. Курсът на действие вече беше избран и тя нямаше да се откаже от него. Отиваше в Адерач — рожденото място на чаросплетниците. Обетът, който беше дала пред Оча преди толкова години, изискваше от нея да стори точно това. Всичко друго — всичко — можеше да почака. Трябваше да разчисти сметките си с вещерите и ако имаше някакъв шанс да ги унищожи, да подкопае силите им, за нищо на света не биваше да го изпуска. Допуснеше ли това да се случи, духовете на семейството й никога нямаше да й простят.
Кайку се зачуди дали да вземе одеждите на Аления орден със себе си, или да ги изгори още тук и сега. Всъщност, като се замислеше, нямаше особено желание да ги унищожи. Въпреки че те символизираха принадлежност, каквато вече не чувстваше, младата жена не можеше да отрече чувството за власт и авторитет, с което я даряваха, а в Адерач щеше да има нужда от всичкия си кураж. Откакто бе станала Сестра, нито веднъж не бе встъпила в битка без униформата на Ордена.
„Добре тогава“, рече си тя. „Ще я сложа отново. Ще я нося дотогава, докато всички чаросплетници не умрат.“
Последното нещо, което трябваше да вземе, беше Маската, която си лежеше в скрина. Кайку я грабна с едно бързо движение, сякаш докосваше някаква гнусна гадина, и я бутна в торбата си. После завърза връзките на чантата и тъкмо щеше да излезе от къщата, когато камбанката отвън прозвънна, известявайки я за присъствието на гостенин.
Кайку се втурна да отвори вратата и видя Лусия, която стоеше на прага, придружена от две Сестри. Те бяха застанали зад нея и очевидно изпълняваха ролята на стражи.
— Мога ли да вляза? — попита Лусия. Кайку я покани и изчака да види дали придружителките й също ще влязат, но като видя, че остават отвън, затвори вратата. Стаята беше почти гола — и бездруго оскъдната мебелировка бе прибрана от Кайку — и Лусия застана в центъра й.
— Тръгваш ли? — попита престолонаследничката.
— Да — каза Сестрата.
— Чух за това едва преди малко — рече девойката.
— Нали беше на срещата — изтъкна Кайку. — Знаеш, че ткиуратците потеглят днес.
— Не знаех, че и ти ще тръгнеш с тях — отвърна Лусия. — Да не би да искаше да заминеш, без да ми кажеш?
Сестрата я изгледа изучаващо. Светлорусата коса на престолонаследничката бе станала малко по-дълга — явно бе решила отново да я остави да расте, след като години наред я бе държала по момчешки къса. Кайку се зачуди какво ли означаваше това, ако изобщо означаваше нещо.
— Не мислех, че ще те заинтересува — призна тъмнокосата жена и в същия миг си даде сметка колко жестоко прозвуча това.
— Това не е честно, Кайку — промълви Лусия, засегната от думите й.
— Така ли? Ти си тази, която непрекъснато ме отбягва, откакто излезе от свърталището на Ксхианг Ксхи. С какво съм заслужила подобно отношение?
— Точно ти повече от всеки друг би трябвало да знаеш, че си имам… проблеми, които трябва да разреша — отговори дъщерята на баракс Зан. — Очаквах малко повече разбиране от теб.
Тъмнокосата Сестра бе озадачена от тона на престолонаследничката — никога преди Лусия не се бе държала тъй рязко с нея.
— Прости ми тогава — каза Кайку, давайки си сметка колко кухо прозвуча извинението й. — Но как да го разбера, когато не искаш да говориш с мен? Преди да влезем в тази проклета гора, ти поне беше себе си, дори когато не беше с ясен ум. После обаче се промени. Вече не съм толкова сигурна коя си или какво точно искаш… — гласът й се смекчи, когато осъзна, че звучи остро; емоционалното напрежение, на което бе подложена през последните дни, и изнервеността й покрай предстоящото пътуване я бяха направили груба. — Какво се случи с теб в бърлогата на Ксхианг Ксхи?