Воалът на господството
- Автор: Удинг Крис
- Серия: braided path #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Воалът на господството». Краткое содержание книги:
Подчинените на злия бог-луна Арикарат, вещерите вече не са в сянка, а открито налагат контрол над столицата и целия континент. Лукавият Авун ту Коли е със статута на Император, но е подчинен на полуделия Върховен чаросплетник Какре. Армии от нови, неуязвими чудовища превземат главните имперски градове един по един. Разпръснати и разединени, благородниците не са в състояние да окажат съпротива и се обръщат за помощ към Различните Сестри и признават официално Аления орден. Щерката наследница Лусия ту Еринима излиза от летаргичния си унес и дава дългоочакваната надежда за спасение. Либера Драмач, Аления орден и бараксите се обединяват за последен, отчаян сблъсък за спасението не само на империята си, а и на цялата планета.
Ето как съветът взе решението за тройна атака срещу чаросплетниците. Силите на Либера Драмач и западните баракси щяха да се заемат със защитата на Сараку. Междувременно бойците от Тчом Рин и ткиуратците, подкрепени от известен брой Сестри, щяха да се насочат към Адерач. Пустинните благородници щяха да имат най-тежката задача — да осъществят дълъг и изнурителен преход през планините, за да достигнат до Адерач откъм юг. В същото време ткиуратците и Сестрите трябваше да стигнат до там по море — да прекосят вражеските води и да акостират северно от връх Аон. Ако всичко се развиваше добре, чаросплетниците щяха да насочат цялото си внимание на юг, към армията от пустинни воини, и нямаше да забележат атаката от север, докато не станеше прекалено късно.
Първо обаче трябваше да решат проблема с корабите. Разположената на запад Лаляра бе единствената възможна отправна точка, ако искаха да се доберат до Адерач горе-долу по същото време с пустинните бойци. Само преди седмица обаче пристанището на Лаляра бе блокирано от кораби на чаросплетниците. Те не предприемаха никакви опити за атака — само не позволяваха на нито един плавателен съд да влезе или излезе от там. От Либера Драмач се бяха досетили за плановете на вещерите още преди Мишани да потвърди подозренията им.
Следващата цел на чаросплетниците бе Лаляра. И ако те успееха да стигнат там по-бързо от ткиуратците, нападението над Адерач щеше да се провали още преди да е започнало.
По-късно Кайку и Тсата се разходиха заедно в гората. Сестрата имаше нужда да се поразсее от мислите за скорошното й заминаване. Тя знаеше, че нямаха никакво време и искаше да тръгнат час по-скоро; ала осигуряването на провизии и екипировка, необходими за изпращането на близо хиляда мъже и жени толкова далеч не беше лесна работа и не можеше да се направи само за няколко часа.
Денят бе ясен и прохладен, а под стъпките й пукаха съчки и шумоляха листа. Двамата си говореха спокойно за разни незначителни неща. Кайку се опитваше да не мисли за евентуалните последствия от онова, което стори за Асара, както и за притесненията си относно Лусия. Те обсъдиха внезапното изчезване на Мишани и последвалите разкрития, ала Сестрата не се тревожеше кой знае колко за приятелката си. Понеже бе разбрала за опасността, в която се бе намирала дъщерята на Лорд Протектора, едва след като тя се бе измъкнала невредима от там, в момента изпитваше само смътно облекчение. Подобна дръзка постъпка изобщо не се връзваше с уравновесения и прагматичен характер на Мишани, а обстоятелството, че Кайку не бе могла да я предвиди само подчертаваше отчуждението, настъпило между двете през последните години. Това я натъжи.
Тъмнокосата Сестра съзнаваше, че това беше първият път, когато двамата с Тсата остават насаме след онази тяхна целувка в гората Ксу. След това гибелта на Фаека и Пейтре, както и ужасните събития, които ги бяха връхлетели, удавиха всяка любовна мисъл в блатото на скръбта и болката. Сега обаче тя усещаше нещо в поведението на Тсата — някаква напрегнатост, която се проявяваше в светкавичните погледи, които й хвърляше, и случаите, когато внезапно отваряше уста да каже нещо, но в последния момент се отказваше. Въздухът бе пропит с тревожно усещане — и двамата имаха чувството, че това са последните моменти на покой, преди бурята да се разрази и да ги погълне, и трябваше да си кажат неща, които не можеха да чакат повече.