Воалът на господството
- Автор: Удинг Крис
- Серия: braided path #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Воалът на господството». Краткое содержание книги:
Подчинените на злия бог-луна Арикарат, вещерите вече не са в сянка, а открито налагат контрол над столицата и целия континент. Лукавият Авун ту Коли е със статута на Император, но е подчинен на полуделия Върховен чаросплетник Какре. Армии от нови, неуязвими чудовища превземат главните имперски градове един по един. Разпръснати и разединени, благородниците не са в състояние да окажат съпротива и се обръщат за помощ към Различните Сестри и признават официално Аления орден. Щерката наследница Лусия ту Еринима излиза от летаргичния си унес и дава дългоочакваната надежда за спасение. Либера Драмач, Аления орден и бараксите се обединяват за последен, отчаян сблъсък за спасението не само на империята си, а и на цялата планета.
От този миг насетне разговорът им потече като буйна река; и двете съзнаваха, че не могат да пилеят безценното си време, още повече че всеки момент можеха да бъдат прекъснати. Никога преди Мишани и майка й не си бяха говорили тъй прямо и откровено една с друга.
— Когато бях малка, си мислех, че си слаба и дистанцирана — рече дъщерята. — Ти беше като сянка на жена в сравнение с баща ми. Изобщо не се сещах за теб, когато отивах в Аксками, за да се присъединявам към него на дворцовите приеми. — Тя срещна за секунда погледа на майка си, притеснявайки се да не би Мураки да се почувства зле и да прекъсне контакта им. — Бях студено и безчувствено дете. Ти заслужаваше по-добро.
— Не — възрази майка й. — Как може изобщо да си помислиш това? Не преценяваме ли всеки според това как се държи към нас? Ти не можеш да бъдеш виновна за моите грешки, дъще. Ако си ме смятала за дистанцирана, то е било защото не съм те прегръщала или говорила с теб. А ако си ме смятала за слаба, то е било защото не съм направила така, че да бъда чута. Във въображението и книгите ми има страст, понеже там мога да моделирам света такъв, какъвто го искам да бъде. Светът отвън е… безсмислен, грозен и хаотичен. Всеки път, когато трябва да говоря с хората, изпитвам срам… чувствам се притеснена от вниманието им… — Тя осъзна, че е започнала да мънка, и повиши глас. — Това са недостатъците ми. Доколкото си спомням, ги имам от дете. Не искам да съм такава — това, което искам, съм го описала в книгите си, — но за съжаление съм такава.
Мишани стисна нежно ръката й.
— Но всяка следваща книга, която ти написа, ме караше да осъзнавам колко много съм грешала по отношение на теб. Ето защо дойдох да те навестя. Да се опитам да поправя нещата и да те помоля за прошка. И да ти кажа, че се гордея с теб, майко.
Мураки я изгледа недоумяващо.
— Не разбираш ли какво си направила? — продължи дъщеря й. — Ти се осмели да се превърнеш в наш шпионин и рискува живота си, като изпрати Чиен да ме закриля преди няколко години. — При тези думи Мураки сложи пръст на устните й. — Ако не беше ти, хиляди хора щяха да умрат в разлома Ксарана. Нещата щяха да се развият по съвсем различен начин. Тихо и незабележимо ти ни помогна повече, отколкото бихме могли да искаме. — Младата жена отмести ръката й. — Ала въпреки всичко оставаме в два различни свята, единият от които скоро ще достигне своя край. Именно затова съм тук и именно затова поех целия този риск. Има някои неща, които просто трябва да бъдат сторени… на всяка цена. Духът ми никога няма да намери покой, ако някоя от нас умре или… й се случи нещо лошо.
— Никога не съм подозирала, че детето ми може да бъде толкова безразсъдно — прошепна Мураки, но ъгълчетата на устата й се извиха в едва забележима усмивка.
— За мен също беше изненада — призна младата жена. Имаше чувството, че от плещите й бе паднал огромен камък. Дори и да я хванеха сега, това нямаше да има особено значение. Стореното беше сторено и не можеше да бъде върнато назад. — Навярно природата може да се промени с течение на времето.
— Навярно — кимна Мураки, след което се изправи и се доближи до прозореца. Там отметна завеската и погледна навън.
— Дъще, обичам те — рече, както си стоеше с гръб към Мишани. — И винаги съм те обичала. Никога не съм се съмнявала в това, дори и да не съм ти го показвала. Много съм щастлива, че дойде, за да мога да ти го кажа. Това може да е последният път, когато сме заедно.
Мишани усети как в очите й напират сълзи. Тя знаеше колко много бе струвало на майка й да изрече тези думи, а да ги чуе за първи път през живота си бе невероятно щастие.
— Сега ме чуй добре — каза Мураки и се обърна с лице към нея. Завеската бавно се люшна, заемайки предишното си положение. — Имам да ти казвам доста неща.
И тя започна да говори за плановете и кроежите на Авун, за намеците, които й бе подхвърлил, и за намеренията му, които сам бе изразил пред нея. Разказа й за неуспешния заговор да премахнат Какре, за пробуждането на още фейа-кори, за истинската численост на Различните хищници и ужасното положение, в което се намираха чаросплетниците — как армиите им бяха заплашени от гладна смърт, ако не успееха да завземат Южните префектури до следващата жътва. Мишани попиваше всяка нейна дума, без да я прекъсва, и докато майка й говореше, си помисли, че посещението й навярно щеше да се окаже далеч по-значимо, отколкото си мислеше; тези сведения бяха съвсем пресни и щяха да я достигнат едва след няколко месеца, ако Мураки решеше да ги закодира в поредната си книга. Младата жена бе поразена от това колко много знаеше майка й. Изглежда, Авун обсъждаше всичко с нея, и малките хапки информация, които тя вплиташе в текста на книгите си, засягаха само онези дългосрочни събития, които нямаше да изгубят значението си, когато романите й бъдеха публикувани и стигнеха до ръцете на дъщеря й. За пет минути Мураки й каза повече, отколкото цялата шпионска мрежа на Либера Драмач и Аленият орден бяха успели да узнаят за четири години.