Воалът на господството
- Автор: Удинг Крис
- Серия: braided path #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Воалът на господството». Краткое содержание книги:
Подчинените на злия бог-луна Арикарат, вещерите вече не са в сянка, а открито налагат контрол над столицата и целия континент. Лукавият Авун ту Коли е със статута на Император, но е подчинен на полуделия Върховен чаросплетник Какре. Армии от нови, неуязвими чудовища превземат главните имперски градове един по един. Разпръснати и разединени, благородниците не са в състояние да окажат съпротива и се обръщат за помощ към Различните Сестри и признават официално Аления орден. Щерката наследница Лусия ту Еринима излиза от летаргичния си унес и дава дългоочакваната надежда за спасение. Либера Драмач, Аления орден и бараксите се обединяват за последен, отчаян сблъсък за спасението не само на империята си, а и на цялата планета.
Тсата бе надигнал глава и я гледаше съсредоточено.
— Всеки път, когато допускам някого или нещо до сърцето си, получавам нова рана — каза тя с умоляващ тон, сякаш искаше да го накара да й прости. — Искам да бъда сама, да не се нуждая от никого; в същото време виждам Асара — виждам в какво се е превърнала именно вследствие на това — и разбирам, че и този подход не е за предпочитане. Но не мога да понеса още една рана, Тсата. Не мога да се изправя срещу възможността да те обикна, а ти да загинеш в предстоящия конфликт, или да се върнеш в родината си и да ме изоставиш, или пък да си намериш друга жена. Твоите сънародници не вярват в семейното обвързване на двама души.
— Не — промълви той, — ала ти вярваш в него. Това ще е напълно достатъчно за мен.
Тъмнокосата Сестра се намръщи.
— Какво искаш да кажеш с това?
— Не е нещо необичайно — обясни татуираният мъж. — Мои сънародници живеят покрай сарамирските поселища от хиляда години. Има ткиуратци, които живеят абсолютно моногамно със сарамирските си половинки. Някои даже са женени. Това е въпрос на личен избор — на преобразуване на конкретния паш.
— И ти би направил това за мен?
— Да — кимна Тсата и се загледа в огледалните води на езерото. — Доста дълго време се чувствах… несигурен. Още тогава имах желанието да поговоря с теб за това, въпреки че не знаех дали изобщо искам да правя нещо по въпроса. Нашите обичаи са такива, но не и вашите. Знаех си, че така само ще те объркам и най-вероятно щях да те отблъсна, ето защо запазих мълчание. Не знаех дали изобщо някога ще бъдем заедно; мислех си, че между културите ни има фундаментални различия. Ала когато бяхме в гората и те видях как ни защитаваш срещу онзи войник, когато ти отказа да оставиш Пейтре на полянката… — гласът му заглъхна и той се обърна към нея. — Тогава разбрах.
И Кайку го почувства — като някакъв физически натиск в гърдите си; като някакво топло подуване, което я изпълни. Връхлетя я толкова внезапно, че тя трябваше да издиша въздуха от дробовете си, сякаш по този начин можеше да се освободи от него. В следващия миг усещането изчезна, ала тя знаеше какво означава и знаеше до какво щеше да доведе.
„Ала имам ли избор?“, запита се тя. „Ако отблъсна този мъж — мъжа, на когото мога да се доверя повече от всички, който няма да ме подведе като другите, — какъв ще бъде остатъкът от живота ми?“
Тъмнокосата Сестра прехапа горната си устна и затвори очи. Можеше ли да живее по този начин — винаги нащрек, винаги сама, с бронирано сърце? Или я очакваше главоломно спускане по наклонената плоскост, от което нямаше връщане назад? Ако преживееше тази война, я чакаха дълги, дълги години. И Сестрите не знаеха колко точно. Може да живееше вечно.
„И ако допуснеш този мъж в сърцето си, ще можеш ли да го гледаш как той остарява, а ти — не?“
Още не искаше да се изправя пред този въпрос. Той беше изниквал в съзнанието й и преди, но й звучеше прекалено общо, за да се занимава с него. Каква бе алтернативата? Само една — да се затвори в себе си, да остане сама завинаги и да издигне стена между сърцето си и целия останал свят. Изолирана от всичко, а единствената й безопасна компания щяха да бъдат Сестрите от Аления орден, които също като нея бяха изправени пред перспективата за безсмъртие. И двата варианта водеха до болка, която бе въпрос единствено на време.
— Време — измърмори тихо тя; толкова тихо, че Тсата почти не я чу. На лицето му се изписа учудване. — Дай ми време… да помисля над това.
Тсата понечи да каже нещо, но се отказа. Вместо това отдръпна ръката си и се изправи на крака. Кайку се надигна заедно с него. Известно време двамата постояха прави един срещу друг — никой не искаше да прекъсва този миг и да оставя нещата в това положение. Накрая Кайку го целуна бързо по устните и се шмугна в гората, без да поглежда назад. Тъмнокосата Сестра не искаше Тсата да види сълзите, напиращи в очите й.