Пътят на кинжала
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътят на кинжала». Краткое содержание книги:
В Иллиан Ранд се заклева да изтласка воините на Сеанчан обратно в океана, макар че сред Аша’ман се появяват признаци на лудост.
В Геалдан Перин се озовава лице в лице с интригите на Белите плащове, на сеанчанските нашественици, на пръснатите из страната Шайдо Айил и на самия Пророк. Любимата жена на Перин, Файле, може да заплати с живота си, а на самия Перин — да му се наложи да обрече на гибел душата си, за да я спаси.
Междувременно разбунтувалите се Айез Седай под водачеството на своята млада Амирлин Егвийн ал-Вийр се озовават пред армия, изпратена да ги спре пред Бялата кула. Но Егвийн е решена да свали узурпаторката Елайда и отново да обедини Айез Седай. Тя все още не рабира цената, която останалите — и тя самата — ще трябва да заплатят.
Той потупа черния си кон по врата с облечената си в кожена ръкавица ръка, доволен, че Тай-дайшар поне се държи спокойно. Едрото животно все едно че беше статуя, очакваща напора на юздите или натиска на коленете му, за да се раздвижи. Добре беше, че конят на Преродения Дракон изглеждаше също толкова хладнокръвен като него самия, сякаш и двамата се рееха заедно в Празнотата. С бушуващата в него Единствена сила, огън, лед и смърт, той смътно усещаше вятъра, колкото и да подмяташе извезания му със злато плащ и да се провираше през палтото му от зелена коприна, също така покрито с дебели златни ширити. Раните на хълбока му боляха и пулсираха, старата и новата, която я пресичаше, раните, които никога нямаше да се изцерят, но и това бе някак далечно, като плът на някой друг човек. Короната от мечове все едно че бодеше слепоочията на някой друг с острите върхове на малките остриета, скрити сред лавровите клонки. Дори покварата, вплетена в сайдин, беше по-малко натрапчива от някога; все още отвратителна и все така омразна, но не толкова забележима като преди. Виж, очите на благородниците, втренчени в гърба му, бяха осезаеми.
Той отмести дръжката на меча и се наведе напред. Можеше да види ниските гористи хълмове на половин миля на изток точно толкова ясно, колкото ако използваше далекоглед. Земята тук беше равнинна, единствените височини бяха онези обрасли с гъсти лесове хълмове и този издължен рид, щръкнал над равното поле. Следващата горичка, достатъчно гъста, че да заслужи името си, се намираше чак на десетина мили оттук. По хълмовете се виждаха само обрулени от дъждовната буря дървета и плетеници шубрак, но той знаеше какво крият. Две, може би три хиляди от воините, които Самаил беше събрал, за да се опита да му попречи да завладее Иллиан.
Огромната армия се беше пръснала, след като всички бяха разбрали, че мъжът, който ги беше призовал, е мъртъв, че Матин Степанеос е изчезнал и навярно е мъртъв, и че в Иллиан вече има нов крал. Мнозина се бяха разотишли по домовете си, но и немалко бяха предпочели да се държат заедно. Обикновено по не повече от двадесетина тук, тридесетина — там, но можеше да се получи внушителна армия, ако отново се съберяха, и така или иначе — безчет въоръжени разбойнически банди. Все едно, не можеше да им се позволи да опустошават страната. Времето тежеше на раменете му като олово. Времето никога не стигаше за нищо, но този път може би… Огън, лед и смърт.
„Ти какво би направил? — помисли си Ранд. — Там ли си?“ И след това със съмнение, и с неприязън към самия себе си, че се съмнява: „А бил ли си там изобщо?“ Отвърна му тишина, дълбока и мъртва в празнотата, която го обкръжаваше. Или може би чу все пак нечий налудничав смях в дълбините на ума си? Дали си го въобрази, подобно на усещането за някой, надничащ иззад рамото ти, някой, който ей сега ще те пипне по гърба? Налудничави неща. Облеченият му в тежката ръкавица палец се плъзна по резбите, виещи се по Драконовия скиптър. Дългите зелени и бели пискюли под лъснатия до блясък връх на копието плющяха на вятъра. Огън и лед, и смърт щяха да дойдат.
— Ще ида сам да поговоря с тях — обяви той. Настъпи суматоха.
Лорд Грегорин, със зелената лента на Съвета на Деветимата, вързана през пищно позлатената му гръдна броня, подкара пред иллианците белия си кон, следван плътно от Деметър Марколин, Първи капитан на Етаирите, яхнал яко доресто животно. Марколин беше единственият сред всички без коприна или късче дантела, единственият мъж с най-обикновена, макар и лъсната до блясък ризница, само коничният шлем, окачен на седлото му бе украсен с три златни пера. Лорд Марак вдигна юзди, но отново ги отпусна колебливо, след като забеляза, че никой от останалите Деветима не помръдва. Мъж с едро телосложение и спокоен нрав, нов в Съвета, той приличаше по-скоро на занаятчия, отколкото на лорд, въпреки пищните коприни под пищно укюарената броня и сипещите се по нея дантели. Върховните лордове Вейрамон и Толмеран сръгаха шпори заедно и се отделиха от тайренците, също толкова отрупани със злато и сребро като всичките Деветима, и Росана, новоиздигната върховна лейди, надянала ризница с „Ястреба и звездите“, герба на нейния Двор. И там останалите понечиха да ги последват, но се спряха със загрижени лица. Тънкият като острие на меч Аракбум и синеокият Маракой, и плешивият Гвеям бяха покойници. Не го съзнаваха, но колкото и да се стремяха да бъдат в центъра на властта, се бояха, че Ранд ще ги убие. Само лорд Семарадрид дойде от кайриенците, на сив кон, който помнеше и по-добри дни, с очукана броня с олющена позлата. Лицето му беше сухо и кораво, предната част на главата му — избръсната и напудрена като на обикновен войник, а тъмните му очи святкаха от презрение към тайренците.