Ловци на мамути
- Автор: Оел Джийн М.
- Серия: earth’s children #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ловци на мамути». Краткое содержание книги:
Джондалар взе още едно дърво и го хвърли в огъня. Как да я накара да разбере? Човек може да обича майка си, но не може да я вземе за своя стопанка и не може да иска неговата донии-жена да роди децата на неговото огнище, просто не знаеше какво да каже и тишината стана тягостна.
— Защо напусна Даланар и се върна? — попита Айла след малко.
— Майка ми изпрати да ме повикат… не, не беше само това. Самият аз исках да се върна. Колкото и да беше добър с мен Даланар, колкото и да харесвах Джерика и моята братовчедка Джоплая, това не беше моят дом. Не знаех дали изобщо някога ще мога да се върна. Много се безпокоях за завръщането, но го исках. Заклех се никога вече да не избухвам и да не губя самообладание.
— Зарадва ли се като се прибра при своите?
— Не беше както преди, но като минаха няколко дни стана по-добре, отколкото предполагах. Семейството на Ладроман беше напуснало Деветата пещера и тъй като него го нямаше да напомня на хората за случилото се, те постепенно го забравиха. Не зная какво щях да правя, ако още беше там. Достатъчно зле се чувствах на Летните събирания. Колкото пъти го видех, все си спомнях за позора. Много приказки се изприказваха и когато след известно време се върна Золена. Боях се да се срещна с нея, но ми се искаше. Не можех да устоя, Айла; мисля, че въпреки всичко продължавах да я обичам — погледът му молеше за разбиране.
Отново се изправи и закрачи напред-назад.
— На тя се беше променила много. Вече се беше издигнала в йерархията на зеландонията. Беше станала типична представителка на Онези, които служат на Майката. Отначало не исках да повярвам. Щеше ми се да видя колко се е променила, да разбера дали у нея е останало някакво чувство към мен. Исках да бъда насаме с нея и бях направил план как да го постигна. Изчаках следващия Фестивал в чест на Майката. Тя изглежда бе отгатнала намеренията ми. Опита се да ме отбегне, но после промени решението си. На следващия ден някои хора бяха скандализирани, макар че беше напълно в реда на нещата да споделим удоволствия с нея по време на фестивал. — Той изсумтя подигравателно. — Опасенията им бяха напразни. Тя ми каза, че още има чувства към мен, че ми желае доброто, но вече не е същото. Каза, че вече не ме желае.
— Ако трябва да бъда откровен — отбеляза той с горчива ирония, — струва ми се, че тя наистина има чувства към мен. Сега сме добри приятели, но Золена знаеше какво иска… и го получи. Сега тя вече не е Золена. Преди да предприема моето Пътешествие, тя стана Зеландони, Първа сред Тези, които служат на Майката. Скоро след това тръгнах с Тонолан. Мисля, че това бе причината да замина.
Отново отиде до входа и застана там, загледан над горния край на оправената завеса. Айла стана и се присъедини към него. Затвори очи, усещайки вятъра по лицето си и се заслуша в равномерното дишане на Уини и по-неспокойното пухтене на Рейсър. Джондалар пое дълбоко въздух, върна се и седна на една рогозка пред огъня, но не понечи да легне да спи. Айла го последва, свали големия мях с вода и наля малко в една готварска кошница, после сложи камъни в огъня, за да се нагорещят. Изглежда на него още не му се лягаше. Не беше излял душата си докрай.
— При завръщането ми най-приятно ме изненада Тонолан — каза той като отново поде прекъснатата нишка. — По време на отсъствието ми беше пораснал и когато се върнах, станахме добри приятели и започнахме да правим заедно много неща…
Джондалар замълча и на лицето му се изписа скръб. Айла си спомни колко трудно беше преживял смъртта на брат си. Той се отпусна до нея със свити рамене, изтерзан и изтощен и тя осъзна колко мъчително бе за него да говори за миналото си. Не знаеше какво го бе подтикнало, но усещаше, че нещо се бе трупало у него.
— Айла, мислиш ли, че на връщане можем да открием… мястото, където Тонолан беше… убит? — попита той, обръщайки се към нея с насълзени очи и треперещ глас.
— Не съм сигурна, но можем да опитаме — каза тя и прибави още камъни във водата, после извади успокоителни билки.
Изведнъж си спомни, с цялото безпокойство и страх, които беше изживяла тогава, неговата първа нощ в пещерата и когато не беше сигурна дали ще оживее. Тогава той викаше името на брат си и макар че думите му бяха непонятни за нея, тя разбираше, че пита за мъртвия мъж. Когато най-сетне успя да го накара да разбере какво е станало, той изля разтърсващата си скръб в прегръдките и.
— През онази първа нощ знаеш ли откога не бях плакал? — попита я той и тя се сепна — сякаш беше прочел мислите и, но нали беше говорил за Тонолан до този момент. — Откакто майка ми ми каза, че ще трябва да замина. Айла, защо трябваше той да умре? — попита той с молещ и измъчен глас. — Тонолан беше по-млад от мен! Не трябваше да умира толкова млад. Не можех да понеса мисълта, че го няма. Когато се разридах, мислех, че никога няма да спра. Не зная какво щях да направя, ако те нямаше теб, Айла. Досега не съм ти го казвал. Мисля, че се срамувах, защото… защото пак загубих самообладание.