Неуловимият пламък
- Автор: Удиуиз Катлийн
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Неуловимият пламък». Краткое содержание книги:
Такъв звяр Сарина виждаше за пръв път в живота си. Не само че на бой бе почти до кръста й, но беше и мускулест, с яки крака и широки, здрави гърди. Очите му святкаха като жълти огньове върху огромната му квадратна муцуна и докато Сарина стоеше вкаменена от ужас, вторачила поглед в тези свирепи зеници, кучето бавно оголи зъби с ниско, дрезгаво ръмжене. Козината му се наежи, а от устата му потекоха белезникави лиги.
Сърцето на Сарина се качи в гърлото, когато видя как звярът тръгва бавно и заплашително напред, без да откъсва поглед от нея. Тя заотстъпва внимателно назад. След това „Дръж!“ беше напълно убедена, че кучето е насъскано да я разкъса на парченца, и ако целият този кошмар не бе просто нечия лоша, но безвредна шега, развръзката изглеждаше неизбежна. Имаше чувството, че е изправена лице в лице със смъртта — смърт с рунтава черна козина на кафеникави петна. Треперейки неудържимо, Сарина погледна през рамо, за да подири някакво спасение, видя къпалнята и тутакси се отправи натам. Сърцето й се бе свило от страх, защото й се струваше, че кучето се приближава към нея по-бързо, отколкото тя — към къщичката, а и защото изобщо не бе сигурна дали леката постройка ще издържи на яростното му нападение.
Умът й трескаво затърси по-бърз и по-сигурен изход. Слугите чистеха спалните на втория етаж, така че Сарина много се съмняваше дали ще я чуят, ако извика. Филип беше отишъл до пазара да купи плодове за обяд, и макар да обеща, че ще се върне бързо, все още не бе минало достатъчно време от излизането му. Сарина не знаеше колко точно е часът, но предполагаше, че още е твърде рано Бо да се появи, въпреки че отчаяно се молеше днес да е един от онези дни, в които съпругът й подранява.
Едва ли щеше да успее и да стигне до къщата, където щеше да бъде в безопасност. Дори ако се затичаше, нямаше надежда да се добере до там, защото е дългите си крака кучето със сигурност щеше да я настигне за отрицателно време и да я повали на земята. Не, шансовете й да се спаси без чужда помощ изглеждаха нулеви.
— Добро куче — плахо промълви тя, решена да опита всичко.
За неин ужас обаче, звукът на гласа й като че ли раздразни кучето още повече, защото от гърдите му се изтръгна яростен лай. Сарина отчаяно занаднича през пролуките в дъсчената градинска ограда с надеждата да съзре собственика му и да поиска от него помощ или поне обяснение за това нападение, ако по някаква щастлива случайност се окажеше, че заповедта „Дръж!“ се е отнасяла за някой друг. Ако ли пък това бе някаква шега, то Сарина изобщо не беше развеселена, напротив, загубила бе ума и дума от страх. Но колкото и да се взираше през оградата, виновникът не се виждаше никъде.
Внезапно лаят престана, за да се смени с гърлено ръмжене, което звучеше стократно по-заплашително. С уста, изкривена в зла, озъбена усмивка и с очи, следящи жадно и неотлъчно всяко движение на Сарина, звярът се сниши към земята, сякаш се канеше всеки миг да се нахвърли върху жертвата си. Обезумяла от ужас, тя се завъртя и хукна към къпалнята. Тежкият корем обаче й пречеше да бяга бързо. Скриптящите стъпки на огромните кучешки лапи по чакълената алея се чуваха все по-отблизо. Всеки миг звярът щеше да впие зъбите си в плътта й. Сарина нададе неистов писък, свърна рязко зад едно дърво и веднага хвърли бърз поглед през рамо, за да види как животното се забива с главата напред в здравия дънер, който току-що бе заобиколила.
Зашеметено от силния удар, то отхвръкна назад, което й позволи да увеличи дистанцията помежду им. Но кучето бързо се окопити и отново се втурна по петите й. Сарина тичаше с всичка сила, пришпорвана от страха си, но въпреки това чуваше, че звярът бързо я настига. Тя отново изпищя ужасено, очаквайки всеки момент да бъде повалена и най-вероятно разкъсана. Тогава от къщата изневиделица изскочи Бо с ръжен в ръка, спусна се покрай нея и само след миг яростното ръмжене зад гърба й се замени с изненадано скимтене, придружено с множество тъпи, силни удари. Ужасяващите звуци накараха Сарина да потрепери. Струваше й се, че чува как желязото троши костите на животното. Жалостивото скимтене скоро стихна и сега вече Сарина чуваше само съпруга си, който явно бързаше да махне пребитото куче колкото се може по-надалеч. Миг след това чу стъпките му по чакълената алея, които бързо се приближаваха към нея, и едва сега се обърна, треперейки неудържимо. Бо все още стискаше в ръка окървавения ръжен. Ризата и ръцете му също бяха опръскани с кръв, но в очите на Сарина той изглеждаше прекрасен като рицар в сияйни доспехи.
— Добре ли си? — пропита разтревожено Бо без да я докосва. Не искаше да я изцапа е мръсните си ръце.
— Д-доб… — Гласът й се прекърши и вместо да продължи, тя кимна отпаднало и се отпусна в ръцете му с облекчение, без да я е грижа колко е окървавен.