Неуловимият пламък
- Автор: Удиуиз Катлийн
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Неуловимият пламък». Краткое содержание книги:
Бо помагаше при управлението на корабната компания и на складовете, които притежаваше чичо му. Отговаряше и за товаренето и разтоварването на корабите. Справяше се с работата си чудесно, но отказваше да стане съдружник в компанията, защото това би го приковало към сушата, а той възнамеряваше да плава още.
Стивън Оукс се бе върнал от северното крайбрежие, след като бе успял да продаде много изгодно стоката, натоварена на кораба. Освен това бе набавил много машини, каквито в Чарлстън нямаше, доказвайки за пореден път, че е не само добър морски капитан, но и ловък и умен търговец. Напоследък беше започнал да посещава редовно дома на Бо, не толкова за да говорят по работа, колкото за да ухажва Бриджит, която според Сарина бе влюбена до уши в него. В свободното си време камериерката често можеше да бъде видяна да се разхожда по улицата под ръка с бъдещия капитан на „Дързост“.
Кливлънд Макджордж си бе поставил за цел да докаже, че картините на Сарина могат да се продават дори ако са подписани с истинското й име. Задачата не беше съвсем лесна, но не след дълго той успя да продаде цели три. По една купиха двама джентълмени от Ню Йорк, а третата, която беше и най-хубава, отиде в дома на Марта Девъншър. След този успех почти всички заможни семейства от областта започнаха да питат за платна на Сарина, но за да създаде търсене и да предизвика конкуренция между купувачите, Кливлънд им обясняваше, че трябва да изчакат реда си. И без това Сарина не можеше да рисува толкова бързо, че да задоволи всички кандидат-купувачи.
Портретът на Хедър и нейните дъщери се получаваше много добре. Скоро лицата щяха да бъдат готови, а това винаги бе най-трудната част. Роклите и косите Сарина щеше да добави доста по-лесно, затова се надяваше, че ще успее да завърши картината навреме за рождения ден на Хедър през юли.
Тя стигна до извода, че никога през живота си не е била по-щастлива. Беше съпруга на мъжа, когото обожаваше от край време, и с всеки изминал ден любовта им сякаш ставаше все по-силна. Очакваше с огромно нетърпение раждането на тяхното дете. Двамата с Бо вече дори бяха съставили списък с подходящи имена — както за момче, така и за момиче. Помещението, свързано е тоалетната им стая, бе превърнато в детска стая и макар да купиха за нея чисто нови мебели, смъкнаха специално от тавана старата люлка на Бо, която бе престояла горе поне двадесет години.
Времето, прекарано у дома, бе изпълнено с любов и нежност, каквито навярно не бяха свързвали дори легендарните влюбени от творбите на Шекспир и Чосър. Сарина и Бо с удоволствие се потапяха в това уединение, въпреки че бяха буквално засипани с покани за гостуване в почти всички изтъкнати домове в Чарлстън. Сарина оставяше Бо да реши кои от тях да приемат и на кои да откажат любезно. Написаната с изящен почерк покана от Марта Девъншър бе сред тези, на които предпочетоха да откликнат. Бо съвсем не беше сигурен как ще протече визитата, защото познаваше твърде слабо достолепната матрона. Но само за няколко минути Сарина успя да спечели нейното благоразположение, тъй както на времето бе пленила Лидия Уинтръп. За изненада и удоволствие на младото семейство се оказа, че тази инак сдържана дама притежава великолепно, пиперливо чувство за хумор, което съумя да накара дори Бо да се превива от смях.
През седмицата Бо обикновено се прибираше да обядва у дома със Сарина малко преди дванадесет, а дори да имаше уговорен ангажимент по това време на деня, идваше по-рано, за да прекара поне половин час с нея, преди да отиде на срещата си. Все едно дали се хранеха в градината или на дългата, масивна маса в трапезарията, двамата неизменно сядаха един до друг, смееха се и разговаряха за хиляди неща. Сарина винаги се интересуваше от това с какво се занимава съпругът й в компанията и какви интересни хора е срещнал през деня. Бо с готовност задоволяваше любопитството й, като й спестяваше по-скучните детайли. Понякога споделяше с нея някои досадни или неприятни проблеми, с които му се е наложило да се справи, защото съпругата му притежаваше способността по-добре от всеки друг да смирява раздразнението му с меките си и разумни слова. След ядене двамата или се разхождаха заедно из градината, или се уединяваха в кабинета, докато не дойдеше време Бо да се връща на работа.
Една сутрин към края на юни, малко преди обяд, Сарина береше цветя за къщата, когато градинската порта откъм улицата изскърца тихичко. Любопитна да узнае кой е дошъл, тя се обърна натам точно в момента, в който нечий дрезгав мъжки глас извика: „Дръж!“. В следващия миг в градината връхлетя грамадно черно куче. Градинската порта се затвори с трясък зад гърба му.