Буреносни хоризонти
- Автор: Андерсон Кевин Джеймс
- Серия: the saga of seven suns #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Буреносни хоризонти». Краткое содержание книги:
Но съвършено различните цивилизации изковават нови съюзи, които заплашват стародавния порядък.
— Най-после сме готови. Следващата фаза ще започне много скоро и ти имаш привилегията да участваш от самото начало.
— Нямам такова желание, Сирикс… въпреки че го смяташ за чест.
Тъй като хидрогите бяха ангажирани със загасяването на обитаваните от фероуите слънца, не разполагаха нито с време, нито с желание да се занимават с нищожните човешки създания. Но кликиските роботи нямаха никакво намерение да отлагат заплануваните си действия. При първоначалните си акции бръмбароподобните роботи не се нуждаеха от подкрепата на хидрогите.
Сирикс беше въодушевен.
— Хората са започнали да колонизират нашите бивши кликиски светове, затова трябва да действаме незабавно.
Най-накрая корабът на Сирикс достигна уречения сборен пункт, далеч от сиянието на каквото и да било слънце. Свързан със сензорите, ДД различи няколко мощни космически съда, които ги чакаха в космическата пустош. Веригите му едва успяха да овладеят еквивалента на връхлетелите го облекчение и задоволство, когато разпозна шест тежковъоръжени бойни кораба на ЗВС — един дреднаут нов модел и пет подсилени манти крайцери. Гирлянди от потрепващи светлинки осейваха построените от хората кораби.
— Да не би да ме връщаш на Земните въоръжени сили? Ще се прибера ли най-после у дома?
Сирикс завъртя плоската си глава и оптическите му сензори проблеснаха.
— Заблуждаваш се, ДД. Това са наши бойни кораби.
Докато космическият съд на роботите се приближаваше до бойните кораби на ЗВС, Сирикс му обясни, че преди около година група разузнавателни кораби на ЗВС предимно с екипаж от експериментални бойни компита била изпратена да проучи един от световете на хидрогите. След като експедиционният корпус изчезнал безследно, ханзейските политици и офицерите на ЗВС стигнали до заключение, че шестте кораба са станали жертва на нападение на хидрогите.
— Бойните компита имат защитни програмни модули, копирани директно от нашия самопожертвал се другар Джоракс — продължи Сирикс. — Тези модули включват скрити защити, които ни позволяват да подчиним всички бойни компита на нашата кауза. След като експедиционният корпус се отдалечи от последния ханзейски свят, компитата свалиха човешките си командири, екзекутираха ги и установиха контрол над мощните съдове в наша полза. Сега вече разполагаме с достатъчно въоръжение за изпълнение на предстоящата ни задача.
Златисти очни дискове на ДД блеснаха тревожно. Изпитваше усещането, че няма да понесе напрежението.
— Екзекутирали са човешки офицери? Дори бойните компита имат програмни ограничения и внедрени правила да не причиняват злина на нито един човек…
Сирикс го прекъсна.
— Скритите кликиски защити са достатъчно мощни, за да превъзмогнат тези унизителни и нелогични ограничения. След като те бъдат задействани, бойните компита са способни при необходимост да изтребват човешки същества. — Той замълча и добави заканително: — Предполагаме, че тази необходимост ще възниква доста често.
ДД изпитваше абсолютна безпомощност и отчаяние.
— Но вие изобщо не познавате хората! Никога не сте се опитвали да ги разберете.
— Излишно е.
— Това е умишлена злоупотреба с вашето незнание.
ДД си спомни за радостта, която изпита, след като напусна фабриката, и бързото си и безпроблемно сприятеляване с Дейлия Суини. Едно от първите й занимания беше да научи приятелското компи как да използва пъргавите си чевръсти пръсти, за да сплита косата й. Сутрин, докато подреждаше прическата й, ДД си бъбреше с удоволствие с нея. Години по-късно, когато стана тийнейджърка, Дейлия вече не искаше да сплита косата й на плитки. ДД не можеше да проумее причината за това, докато най-накрая тя не му каза, че вече не иска да прилича на малко момиче.
Особено добре си спомняше една вечер. Тя се прибра вкъщи и се втурна в стаята си; ридаеше горчиво. Родителите й си размениха дискретни усмивки — явно знаеха причината. ДД се опита да я развесели — предложи й да поиграят на нещо или да я разсмее с овехтелите си придворни шутовщини, но нищо не беше в състояние да я успокои. Накрая тя призна за първото си влюбване в момче, което подигравателно я отблъснало. Смазана от мъка, Дейлия се хвърли в леглото си; повтаряше, че единственото, което иска, е да умре.
ДД изпитваше силна тревога както за това, че не е в състояние да я успокои, така и от самата случка. Това беше първият сигнал, че неговата приятелка, неговото малко момиче, неговата господарка вече пораства и че пропастта между тях двамата ще става все по-широка и по-широка.
Тогава осъзна, че са съвсем различни. Като компи, ДД си оставаше еднакъв през десетилетията, докато хората растяха и се променяха. Но въпреки тези различия изпитваше много по-голяма привързаност към своите човешки господари — Дейлия, Мариана, а по-късно Маргарет и Луис Коликос, — отколкото щеше да изпита някога към своите предполагаеми другари и освободители кликиските роботи…