Мечът на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: Шаннара #1
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елмира Димова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мечът на Шанара». Краткое содержание книги:
Господарят на Магиите и Носителите на Черепи са носители на могъщо зло и се опитват да превземат този свят.
Срещу тях застава Ший — последният оцелял наследник на рода Шанара. За да успее, трябва с цената на всичко да открие легендарния Меч на Шанара…
— Паранор е зло място, развъдник на същества от Северната земя, в която дори и аз не бих посмял да вляза! — отвърна разгорещено Панамон. — Освен това, ако ти наистина имаш приятели там, вероятно си намислил да вкараш Келцът и мен в някакъв капан, за да можеш да си върнеш проклетите камъните. Такъв ти е планът, нали? Забрави го веднага. Вслушай се в съвета ми и поемай на юг, докато все още можеш!
— Страх те е, нали? — изсъска Ший гневно. — Страхуваш се от Паранор и от приятелите ми. Нямаш смелостта…
Внезапно млъкна. Гневни пламъци лумнаха в очите на крадеца, широкото му лице пламна от обвинението. За миг Панамон Крийл остана неподвижен. Цялото му тяло се тресеше от гняв, впил очи в малкия човек от Вейл. Ший не отстъпваше. Заложил беше всичко на последната си молба.
— Ако не искаш да ме вземеш със себе си — само до Паранор — тогава ще рискувам и ще отида сам — закани се той. Спря за миг да види как ще реагират и продължи — Единствената ми молба е да бъда заведен само до границите на Паранор. Няма да те моля да продължиш нататък. Няма да те вкарам в капан.
Панамон Крийл поклати още веднъж недоверчиво глава, гневът беше изчезнал от очите му и върху стиснатите му устни играеше лека усмивка, когато се извърна от младежа и погледна огромния скален трол. Той повдигна бързо рамене и кимна.
— Всъщност, няма за какво да се тревожим — каза той присмехулно, разсъждавайки на глас — В крайна сметка твоята глава е на дръвника, нали? Хайде, да тръгваме, Ший.
ГЛАВА 19
Тримата необикновени спътници тръгнаха на север през неравната хълмиста местност и вървяха до обед, когато се спряха, за да хапнат набързо и да си починат малко. При сутрешния им преход теренът си беше останал непроменен. Непрекъснати вериги от скални възвишения и падини, които затрудняваха ходенето изключително много. Дори якият Келцът беше принуден да се катери и пълзи наред с другите двама и не можеше да открие солидна опора или равна почва, за да ходи изправен. Местността беше не само неравна и безформена, но и гола и неприветлива. Възвишенията бяха обрасли с трева и осеяни с храсталаци и ниски дървета, но те внушаваха на пътниците чувство на влудяваща самотност и ги правеха неспокойни и потиснати. Тревата беше висока, подобни на камшици плевели, които шибаха през панталоните краката им с болезнени, парещи удари. Когато мъжете стъпваха с тежките си ботуши върху нея, тя само за секунди полягаше и после отново се изправяше. Когато Ший се обърна и погледна в посоката, откъдето бяха дошли, земята изглеждаше така, сякаш никой не е минавал през нея. Разпръснатите дървета бяха уродливи и приведени, отрупала с множество малки листа. Приличаха на осакатени още при раждането деца на природата, захвърлени в тази самотна местност и оставени да се оправят както могат. Нямаше абсолютно никакви признаци на някакъв животински или птичи живот и от ранните часове на утрото тримата мъже не бяха нито видели, нито чули някакво друго живо същество.
Но не липсваха разговори. Ший на няколко пъти дори изпита желанието Панамон Крийл да се умори поне за няколко минути от собствения си глас. Цялата сутрин високи я т крадец не спря да говори на спътниците си, на себе си, а понякога дори не се обръщаше определено към никога Говореше за всичко, което човек можеше да си представи, включително и за доста неща, за които той като че ли не знаеше нищо. Единствената тема на разговор, която съзнателно избягваше, беше произхода на Ший, камъните на елфите и целта на пътуването. Очевидно беше решил, че най-добрият начин да се справи с положението, е да закара младежа от Вейл до Паранор колкото може по-бързо, да го събере с приятелите му и без повече да се бави, да продължи пътя си. Ший нямаше представа накъде се бяха запътили двамата, преди да го срещнат. А може и изобщо да не са имали някаква определена посока. Слушаше внимателно бъбренето на крадеца, намесваше се от време на време със забележки, когато смяташе за уместно или когато другият го запиташе за мнението му. Но през повечето време си мислеше за пътуването и се мъчеше да реши кой щеше да бъде най-добрият начин, по който да си върне камъните. Положението беше малко неловко, независимо как щеше да постъпи. И двамата крадци, и той, знаеха, че Ший щеше се помъчи да си вземе обратно камъните от тях. Единственият въпрос беше как щеше да се опита да го направи. Ший беше убеден, че хитрият Паранор Крийл просто щеше да си поиграе с него, щеше да му подаде достатъчно кукичката, за да разбере какви са плановете му, и после много изкусно щеше да дръпне въдичката.