Молитвената песен

— Казвам се Брин Омсфорд от Шейдската долина, а това е Роун Лий. Живеем в Южната земя под Езерото на дъгата.

— И сте изминали толкова много път? — отбеляза девойката. — Защо сте тук?

— Търсим човек на име Коглайн…

— Познаваш ли го, Брин?

— Не.

— Тогава защо го търсиш?

Момичето не отделяше очи от нея. Брин се поколеба. Чудеше се доколко можеше да й се разкрие. В момичето имаше нещо, което предупреждаваше, че то не трябва да бъде лъгано. Пък и Брин беше забелязала, че внезапната й поява беше усмирила стареца и беше върнала изчезналия котарак. Въпреки това девойката от Вейл нямаше желание да разкрива всичко за идването й в Хартстоун, преди да разбере коя беше тя.

— Казаха ни, че Коглайн е човекът, който най-добре познава гората от Дарклин Рийч на изток до Рейвънсхорн — отговори тя предпазливо. — Надявахме се, че ще ни предложи услугите си за нещо, което е изключително важно.

Момичето помълча известно време, явно размишляваше върху думите на Брин. Старецът се примъкна до нея и започна да нервничи.

— Те са едни натрапници и досадници — увери я разгорещено той.

Момичето не отговори, дори не го погледна. Не откъсваше черните си очи от очите на Брин и не помръдваше стройното си тяло. Старецът вдигна вбесен ръце:

— Ти не би трябвало изобщо да говориш с тях! Просто трябва да ги изхвърлиш оттук!

Момичето поклати бавно глава.

— Тихо, дядо — предупреди го то. — Те не ни мислят нищо лошо. Иначе Уиспър щеше да усети.

Брин хвърли бърз поглед на огромния котарак, който се беше проснал сред високата трева край малкото езеро и замахваше с едната си лапа към едно нещастно насекомо, което се въртеше край него. Огромните кръгли очи светеха като ярки фарове, когато ги погледна.

— Това тъпо животно дори не се появява, когато го викам! — оплака се старецът. — На него изобщо не може да се разчита!

Момичето го погледна осъдително и по младежкото й лице пробяга следа от негодувание.

— Уиспър! — извика тя тихо и посочи Брин. — Души!

Огромният котарак моментално скочи на крака и без да издаде звук се заумилква около Брин. Девойката от Вейл се напрегна, когато черната муцуна на животното се завря в дрехите й. Опита се предпазливо да отстъпи назад.

— Не мърдай — посъветва я тихо момичето.

Брин я послуша. Насили се да си придаде външно спокоен вид и не шавна, докато грамадният звяр подуши спокойно обутия й в панталони крак. Тя разбра, че момичето я изпитваше. Искаше да види как щеше да реагира на котарака. Цялата настръхна, когато животното навря муцуната си в тялото й. Какво трябваше да направи? Дали да не го погали, за да покаже, че не се страхува? Но тя се страхуваше. Страхът пропълзя по цялото й тяло. Животното сигурно щеше да я усети и после… Изведнъж реши. Започна да пее тихо. Думите се понесоха в тишината на тъмната вечер, понесоха се из смълчаната полянка и докосваха нежно слуха. Само след няколко секунди магията плени огромния котарак и той се отпусна на задните си лапи, вперил искрящи очи в девойката от Вейл. Запримигва такт с песента и се излегна покорно в краката й.