Молитвената песен
- Автор: Брукс Терри
- Серия: Шаннара #3
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елмира Димова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Молитвената песен». Краткое содержание книги:
Брин престана да пее. Всички мълчаха.
— По дяволите! — изпищя накрая старецът.
Момичето се приближи мълчаливо до Брин. В очите й нямаше страх, а само любопитство.
— Как направи това? — попита тя озадачена. — Никога не съм мислила, че някой е способен на подобно нещо.
— Просто дарба — отвърна Брин.
Момичето се поколеба преди да зададе въпроса си.
— Не си зъл демон, нали? Не си от Черните скитници или сродна по дух на тях?
Брин се усмихна.
— Не. Нямам нищо общо с тях. Просто природна дарба.
Момичето поклати невярващо глава:
— Никога не съм допускала, че някой би могъл да направи нещо такова с Уиспър — повтори тя.
— Те са зли духове! — инатеше се старецът и тропна гневно с крак.
Междувременно Уиспър беше станал и се придвижваше към Роун. Планинецът подскочи от изненада, а когато звярът завря муцуна в тялото му, хвърли умолителен поглед на Брин. Уиспър подуши дрехите му по доста странен начин. После изведнъж разтвори уста, захапа леко десния му ботуш и започна да го дърпа. Малкото самообладание, което беше останало на Принца на Лий, се изпари, и той започна да се мъчи да освободи крака си.
— Мисля, че иска да си поиграе с теб — заяви момичето и се усмихна. Погледна стареца с разбиращ поглед. Той мърмореше възмутен и се отдалечи.
— Хм… ти… сигурна ли си? — едва продума Роун и вече яростно се мъчеше да изтегли крака си от устата на огромния котарак, който продължаваше да дърпа и тегли.
— Уиспър — извика строго момичето.
Грамадният звяр моментално пусна ботуша и бавно се доближи до господарката си. Тя протегна ръка и го погали по косматата глава. Дългата й коса се разпиля по лицето, когато се наведе към него. Говори му нещо тихо, после погледна към Брин и Роун.
— Вие май имате подход към животните. Уиспър много ви хареса.
Брин хвърли поглед на Роун, който се опитваше да нахлузи отново ботуша си.
— Имам чувството, че Роун нямаше да се натъжи, ако Уиспър не го харесваше чак толкова много.
Момичето се усмихна широко и в черните й очи проблясна закачлива искра.
— Много си ми симпатична, Брин Омсфорд. Добре дошла у нас — ти и Роун Лий. — Тя протегна към тях тънката си загоряла ръка, — Казвам се Кимбър Бо.
Брин пое ръката. Усети в ръкостискането й едновременно сила и нежност, които я изненадаха. Изненада се и от зловещия вид на дългите ножове, които зърна да висят около крехката талия под късото наметало.
— Ако питаш мен, те изобщо не са добре дошли! — изсъска старецът, който беше застанал зад момичето. Той направи широк жест със сухата си като клечка ръка, сякаш искаше да помете всичките.
— Дядо! — смъмри го Кимбър Бо. Погледна го строго и укорително, и после се обърна към Брин. — Не му обръщайте внимание. Държи се досадно покровителствено към мен. Аз съм всичко, което има на този свят, затова понякога…
— Я поспри малко! Какво си се разбързала да им казваш всичко за нас! — прекъсна я старецът и разклати ужасен подобната си на разплетена кошница глава. — Какво знаем за тях? Можем ли да бъдем сигурни какво точно ги е довело тук? Това момиче има дяволски глас, след като успя така да прикотка Уиспър. Ти просто си прекалено доверчива, момиче!
— А ти пък си прекалено подозрителен — отвърна спокойно Кимбър Бо. Чертите на луничавото й лице се бяха изострили от решителност. — А сега им кажи ти кой си.
Старецът стисна здраво устни и изкриви уста.
— Нищо няма да им кажа!
— Кажи им, дядо.
Той отново тропна гневно с крак.
— Ти им кажи. След като си въобразяваш, че знаеш много повече от мен!
Роун Лий се беше доближил до Брин и двамата се гледаха неловко. Уиспър хвърли поглед на планинеца, прозя се и отново отпусна огромната си глава върху лапите. Затвори очи и замърка силно.
Кимбър Бо се обърна към девойката от Вейл и планинеца.
— Дядо ми понякога така се вживява в любимите си игри, че започва да вярва в измишльотините си. Една от често повтаряните му игрички е да си сменя самоличността. Прави го, когато реши да погребе себе си и да започне нов живот. Последният му опит беше преди около една година. — Погледна стареца с поглед, който искаше да каже, че всичко й е ясно. — Само че той си е това, което е. Всъщност той е точно този, когото вие търсите.
— Значи той наистина е Коглайн — отбеляза Брин.
— Аз не съм Коглайн — отвърна твърдоглавият старец. — Той е мъртъв и погребан, точно както ви казах. Не я слушайте какви ги говори!
— Дядо! — смъмри го отново Кимбър Бо. — Ти си си ти и не можеш да бъдеш друг. Не ти ли омръзна да се правиш на дете? Роден си Коглайн и ще си останеш Коглайн до края на живота. А сега те моля да бъдеш гостоприемен домакин. Те са наши гости. Опитай се да бъдеш техен приятел.