Пътят на кралете (том II)
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Stormlight Archive #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-954-2908-34-0
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пътят на кралете (том II)». Краткое содержание книги:
Страшно чувство го порази. Усещане за огромна трагедия, за болка и предателство. Стоеше, без да мръдне, и въздъхна с ръка на гърдите. Какво ставаше? Какво беше това ужасно усещане, този крясък, за който можеше да се закълне, че почти го чува?
Сияйните. Те се оттегляха от изоставените си оръжия. Сега всички изглеждаха отделни, всеки ходеше сам, въпреки че бяха много. Далинар се впусна след тях, препъваше се в нагръдните брони и другите парчета от доспехи. Най-накрая се измъкна.
Извика.
— Чакайте!
Никой не се обърна.
Вече можеше да види останалите далеч зад себе си. Тълпа войници без Брони, които чакаха Сияйните да се завърнат. Кои бяха те и защо не бяха дошли по-напред? Далинар настигна Сияйните рицари — те не вървяха много бързо — и хвана един за ръката. Човекът се обърна. Кожата му бе светла, а косата тъмна, като на алет. Очите му бяха съвсем бледосини. Неестествено бледосини — всъщност зениците му бяха почти бели.
— Моля те — продължи Далинар — кажи ми защо правите това.
Бившият Броненосец освободи ръката си с рязък жест и продължи да върви. Далинар изруга и се затича посред Броненосците. Бяха от всички раси и народи — с тъмна и светла кожа, някои с бели тайленски вежди, други с набръчканата кожа на селаите. Ходеха с поглед право напред, без да говорят един на друг, с бавни, но решителни стъпки.
— Някой ще ми каже ли защо? — изрева Далинар. — Това е то, нали? Денят на Измяната, денят, в който сте предали човешкия род. Но защо?
Никой от тях не проговори. Все едно Далинар го нямаше.
Хората говореха за предателство, за деня, в който Сияйните рицари обърнали гръб на останалите човеци. С какво се бяха сражавали, и защо бяха спрели? Бяха споменати два рицарски ордена, помисли Далинар. Но ордените са били десет. Какво става с останалите осем?
Падна на колене насред морето от величествени фигури.
— Моля ви. Трябва да знам.
Съвсем наблизо някои от войниците от крепостта бяха достигнали до Мечовете, но вместо да гонят Сияйните, мъжете предпазливо издърпваха Остриетата. Неколцина офицери изтърчаха от укреплението и се разкрещяха Мечовете да бъдат оставени. Скоро обаче ги надминаха хората, които започнаха да извират от страничните врати и да тичат към оръжията.
— Те са първите — произнесе един глас.
Далинар погледна нагоре и видя как един от рицарите се е спрял до него. Беше приличният на алет мъж. Погледна през рамо към събралата се около мечовете тълпа. Мъжете бяха започнали да си крещят един на друг и всеки се боричкаше да вземе Острие.
— Те са първите — повтори Сияйният и се обърна към Далинар. Той разпозна дълбочината на гласа. Бе гласът, който винаги му говореше в тези видения.
— Те бяха първите, и те бяха последните.
— Това ли е Денят на Измяната? — попита Далинар.
— Тези събития ще останат в историята — продължи Сияйният. — Ще станат позорни. Вие ще наречете с много имена станалото тук.
— Но защо? — настоя Далинар. — Моля те. Защо изоставиха дълга си?
Фигурата май го наблюдаваше.
— Казах, че не мога да ти помогна много. Нощта на Скърбите ще настъпи, и с нея Истинското Опустошение. Вечната Буря.
— Тогава отговори на въпросите ми!
— Чети книгата. Обедини ги.
— Книгата? Пътят на кралете?
Фигурата се обърна, отдалечи се и се присъедини към другите Сияйни, които прекосяваха равнината и отиваха към незнайно място.
Далинар отново погледна към блъсканицата от войници, устремили се към Мечовете. Много вече бяха запазени. Нямаше достатъчно Мечове за всички и някои започнаха да издигат своите, за да отблъскват приближилите се твърде много. Докато гледаше, разкрещял се офицер с Острие бе нападнат от двама души откъм гърба.
Излъчващата се от оръжията светлина бе изчезнала напълно.
Убийството на офицера одързости останалите. Започнаха други сблъсъци; хората нападаха притежателите на Остриета с надеждата да се сдобият с някое. Започнаха да изгарят очи. Крясъци, викове, смърт. Далинар гледаше, докато не се намери в стаята си, вързан за стола. Ренарин и Адолин гледаха напрегнато.
Далинар примигна и се заслуша в тропота на дъжда от отминаващата буря по покрива.
— Върнах се — каза той на синовете си. — Можете да се успокоите.
Адолин развърза въжетата, а Ренарин се изправи и подаде на Далинар чаша оранжево вино.
Щом освободи Далинар, Адолин отстъпи. Младежът скръсти ръце. Ренарин се завърна; лицето му бе бледо. Изглежда, бе изживял един от моментите си на слабост; и наистина, краката му трепереха. След като Далинар взе чашата, младият мъж седна в един стол и хвана главата си с ръце.