Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките». Краткое содержание книги:
ги убеди, добавяше „сестра ми ще присъства“. И те идваха. А тя се чувстваше още по-жалка.
- В такъв случай ще се отбия. Заради вас.
Тя си помисли, че всъщност щеше да дойде заради Ирис. А Ирис щеше да се изненада, че тя познава такъв привлекателен мъж. Престани да се сравняваш с нея, нещастнице, стига! Иначе ще си останеш нещастна завинаги. Когато се сравняваш, винаги губиш.
Те се разделиха в асансьора с кратко кимване. Той отново беше станал резервиран и тя се изненада дали беше мъжът, който току-що й бе разкрил сърцето си.
Зое не беше в стаята си: сигурно беше слязла в мазето на Пол Мерсон. Вече не искаше разрешение от нея.
- Така не може да продължава - рече тя на звездите, облакътена на перваза на балкона. - Помогнете ми! Направете така, че отново да ми говори. Това мълчание е непоносимо.
Остана така дълго време, загледана в тъмната лилава нощ. Схвана й се вратът от толкова взиране в небето. Щеше да чака, докато звездите й отговорят, та ако трябваше цялата да се вдърви - добре, щеше да се вдърви цялата!
Тя чакаше неподвижна, вирнала глава. Обеща да поправи нещата, ако е наранила Зое, обеща да прояви разбиране, обеща да преразгледа поведението си, да не отбягва малодушно, в случай че се наложи да говори по някой нерешен въпрос. Без никаква друга' мисъл стоеше съвсем открита и изпъната като стрела към небето. Големите дървета в парка се раздвижиха, сякаш й правеха компания в очакването. Тя се промъкна между клоните им, за да отнесе молбата си, за да стигне до небесата и да бъде чута.
Скоро зърна малката искряща звезда в края на Голямата мечка. Звездичката проблесна един-два пъти като сигналите на морзовата азбука, изпращайки й посланието си. Тя възкликна.
Затвори прозореца и преливаща от щастие, което струеше в звънка песен, отиде да си легне, нетърпелива вече да е следващият ден. Или по-следващият. Или по-по-следващият... Не, чак толкова не бързаше.
Сибила дьо Басониер вдигна капака на кофата за боклук и лицето й се изкриви в гримаса. Лъхна я гранива тежка смрад на тлъста риба. Реши да я изхвърли незабавно. Беше яла сьомга на вечеря и кофата вонеше. Никога повече няма да купувам. Първо, много е скъпа, второ, като се пържи, полепва по тигана, и трето, смър-ди. Смърди, докато се пържи в тигана, смърди в кофата за боклук, смрадта е попила дори в двойните завеси. Миризмата на пържено и
мазно от сьомгата ще се усеща доста време. Всеки път се оставям на продавача на риба да ме преметне с дрънканиците за омега 3, антиоксиданти и за добрия и лошия холестерол! Занапред ще купувам само писия. По-евтина е и не смърди толкова. Мама винаги правеше писия в петък.
Тя си наметна халата, избран по каталог и доставен по пощата, нахлузи си пантофите, навлече гумените ръкавици и грабна кофата. Всяка вечер в двайсет и два часа изхвърляше боклука, за нея беше ритуал, но тази вечер й се щеше да прескочи.
Не, нямаше да прескочи. Ритуалът затова е ритуал, за да се спазва, за да запази човек самоуважение.
Лакомница, тя леко се нацупи, но си каза: какво толкова, няма защо да съжалявам за сьомгата. Рибата беше седмичното й разточителство. Имаше нужда да си угоди на душата! Тази вечер пак им беше подкастрила крилцата. В комплект: Льофлок-Пинел, Ван ден Брок и Мерсон. Тримата нахалници, които живееха под нейния покрив. Първият беше успял да изчисти произхода си, докопал богата жена, вторият беше опасен измамник, третият беше безнравствен тип, който се гордееше, че е такъв. Тя единствена знаеше за тях неща, които... Благодарение на вуйчо си. Той беше работил в полицията. Във Вътрешното министерство. Притежаваше досиета за всичко живо. Когато беше малко момиченце, тя вземаше някой вестник, покатерваше се на коленете му, посочваше с пръстче новина от хрониката с произшествията и го подканяше: разкажи ми как са го хванали този. Той й шушнеше на ухо: няма да кажеш на никого, нали? - това е тайна; тя кимаше и той разказваше как са го проследили, как са му заложили капан, за доносниците, за безкрайните часове на чакане, докато типът най-сетне падне в мрежите на полицията. Жив или мъртъв. Имаше и предателства, необмислени ходове, заплахи, престрелки и винаги, винаги драми и кървища. Но беше несравнимо по-интересно от всякакви книги от поредиците на Зелената и Розовата библиотеки, които майка й я караше да чете, защото били за деца.
Така се пристрасти към тайните.
Вуйчото пък се беше пристрастил към досиетата и дори след като се пенсионира, продължи да ги трупа вкъщи. Актуализирани. Защото правеше услуги. Беше ням като гроб, повратлив съюзник, толерантен към забежките с превишаване на власт на едните и към слабостите на другите.