Электронная книга - «Огненият орден». Краткое содержание книги:
Погледнах го озадачен:
— А това не е ли храброст?
Стигнахме до оградата от огромни трупи, опасваща целия град, и започнахме да се качваме по стъпалата.
— Храбростта — това е умението да се превъзмогне страха — търпеливо започна да обяснява Велхеор. — Да се страхуваш, но въпреки това да продължиш напред. Но когато вместо да погледнеш страха в очите и да го победиш се превърнеш в страхуващо се от всеки и всичко агресивно същество… Ами това някак си не е естетично, честна дума.
Неочакваният край на монолога ме накара да забавя крачка. Едва сдържайки смеха си, полюбопитствах:
— И откога си такъв естет?
— Винаги съм бил — сви рамене Велхеор. — Знаеш ли колко красиво пия кръвта на хората? Нито капка не пада по дрехите им. Ще ти покажа някой път.
Намръщих се:
— Само без подробности. А и няма нужда да правиш демонстрации.
— Време е да свикваш — ухили се вампирът. — Знае ли човек, нашето пътешествие може да не се увенчае с успех. Тогава ще ти се наложи да живееш в кожата на нисш вампир. Без Занаят, слънце и перспективи за бъдещето.
Качихме се на стената и застинахме, наслаждавайки се на невероятната гледка. Всъщност наслаждаваше се само Велхеор, що се отнася до мен, така и не разбрах какво й е на хубавото на гледката на безкрайни гробове, кръстове и гробници. Никога не бях идвал на Великото гробище, но неведнъж бях чувал сърцераздирателни истории за него. Изображенията на това място по страниците на книгите изглеждаха толкова невероятни, че просто не можех да ги възприема сериозно. Както се оказа — напразно. Подобен пейзаж едва ли можеше да предизвика положителни емоции в който и да е, освен във Велхеор. Униние? Да. Пристъп на песимизъм — колкото си искаш. Очевидно вампирът специално беше избрал точно това време, за да ми покаже Великото гробище. Залезът засилваше и без това зашеметяващия ефект, и аз застинах, неспособен да помръдна и пръста си. Беше ме страх дори да мигна. Стоях и гледах оцветените в червена светлина кръстове и гробници. Стотици, хиляди… стотици хиляди.
— И какво, на никой ли не му е дошло на ум… — спрях и не довърших мисълта си.
— Да разруши всичко това ли? — досети се Велхеор. — Всички тези безкрайни кръстове, гробници и гробове?
Можех само да кимна неуверено.
— И да потъпче паметта на погребаните тук хора? Хиляди години тук са били погребвани жителите на Империята и на Пограничните райони. Жертви на луди магьосници, вътрешни борби, вампирски войни, нападения на пирати… мъже, жени, деца. Просто така да изтриеш всичко това от полето и от паметта на хората?
— Е, в паметта може и да остане — смутих се аз.
Велхеор сви рамене и се облакъти на една от трупите:
— Както при всички сериозни крачки, унищожаването на Великото гробище изисква определена решителност. Последният Император не притежаваше подобно качество, а новият… Чудя се кой ще бъде новият император? Ти как мислиш?
Само не и аз!
— Понятие си нямам, не съм силен в политиката — отговорих уклончиво.
— Затова пък леля ти много добре се оправя в нея.
Едва не подскочих от изненада:
— А ти откъде знаеш?!
— Любопитен съм — сви рамене вампирът. — Не се притеснявай, на никой няма да издам тайната ти.
— Каква ти тайна. Постъпвайки в Академията, аз се отказах от правото си над трона, така че сега това няма значение.
— Не е съвсем така — смая ме вампирът. — На теория Майстор също може да стане Император, но само в условията на военно положение и с одобрението на Съвета. Всъщност това е много трудно забележима възможност в законите, но такива любопитни същества като мен, и предприемчиви жени като леля ти, знаят как да четат между редовете.
Значи ето защо леля ми каза да не си правя толкова категорични планове за бъдещето! Ама че упорита жена.
— Глупости — уверено отговорих аз. — Никой не може да ме накара да направя нещо, което не искам. Не може насила да ме сложат на трона.
— Всъщност могат — ухили се вампирът. — Сигурно си подписал Хартата на Високите домове — един такъв дебел документ на златна хартия, около двеста страници. Ако те изберат и Съветът реши, че ще си от полза на Империята, ще седнеш на престола без да гъкнеш.
— Каква е тази Харта? Не си спомням такова нещо. Макар че… като дете леля ми даваше нещо подобно, но аз дори не го четох. Подписах набързо и това е.
— Винаги внимателно чети това, което подписваш — наставнически каза Велхеор.
— Бях на седем години — обидих се аз. — Едва сричах.