Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката
- Автор: Хайсмит Патриция
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Михайлова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката». Краткое содержание книги:
Вик отиде да налее по още едно уиски за себе си и за Мелинда. Чарли едва-едва отпиваше от своето. Като се върна, Мелинда тъкмо казваше на Трикси:
— Защо не отидеш да играеш в стаята си, миличко? Тук обърна всичко с главата надолу.
На пода пред камината Трикси разсеяно редеше нещо с пионките от „Не се сърди човече“-то. Въздъхна и започна да прибира пионките в кутията, но толкова бавно, че да си осигури поне още двадесет минути при възрастните.
— Нямаш отрова в уискито — рече Мелинда на Чарли.
— Знам — усмихна се той, — но трябва да си щадя язвата. А съм и на работа през нощта.
— Но ще останеш за вечеря, нали? До единадесет си свободен. А оттук до Балинджър си за шест минути.
— Ако има ракета — усмихна се Вик. — Поне двадесет минути му трябват, ако му е мил животът.
— Чарли работи в хотел „Линкълн“ в Балинджър от единадесет часа до полунощ — осведоми го Мелинда. Може би малко пудра по носа не би й била излишна, но и така изглеждаше чудесно със свободно пуснатата си тъмноруса коса, поразрошена от вятъра, с гладкото си, леко луничаво лице, пламнало от слънчев загар и животинска възбуда. Не беше пила толкова, че кожата й да повехне. Ясно защо в подобни случаи мъжете я намираха толкова очарователна, че не можеха да й устоят. Тя се наведе към Чарли и докосна ръката му.
— Оставаш за вечеря, нали, Чарли?
После изведнъж скочи, без да дочака отговора му.
— Боже господи, ами аз забравих месото в колата. Купила съм разкошно парче, Хансен специално ми го подбра. — Тя изтича навън.
Въпреки всичко Чарли категорично отказа да остане за вечеря.
— Налага се да вървя — отсече той още щом допи уискито си.
— Няма да те пуснем, преди да си ни изсвирил нещо! — упорствуваше Мелинда.
Чарли покорно седна пред пианото, сякаш знаеше, че е Мелинда не може да се спори.
— Какво да ви изсвиря?
— Каквото решиш.
Чарли засвири „Небе мое, като сметана ти си“. Вик знаеше, че това е един от любимите шлагери на Мелинда, а положително и Чарли го знаеше, защото й намигна при първите тонове.
— Де да можех да свиря така — рече Мелинда, когато той свърши. — Мога да го свиря, но не излиза така.
— Хайде покажи ми — предложи Чарли и стана от столчето.
Тя поклати глава.
— Не сега. А дали би могъл да ме научиш да свиря като теб?
— Щом поначало можеш да свириш — сигурно — напрано отвърна той. — Време е да тръгвам.
Вик стана.
— Радвам се, че се запознахме.
— Аз също. Благодаря — отвърна Чарли и взе шлифера си. Мелинда го изпрати до колата. Забави се около пет минути.
След като се върна, известно време мълчаха. После Мелинда попита:
— Нещо ново при теб днес?
— Ъъ. — Все едно нямаше да го чуе. — Не ти ли се струва, че е време да вечеряме?
През цялата вечер Мелинда се държа по-мило от обикновено. Но на следващия ден отново не си дойде за обяд и отново се прибра към осем. Обясни му, че Чарли де Лайл й дава уроци по пиано.
8
Вик добре разбираше какво става и се опита да въздействува на Мелинда да се откаже, преди целият град да се е разприказвал. Спомена й само, при това съвсем спокойно, че според него твърде често се вижда с Чарли де Лайл.
— Въобразяваш си какво ли не — отвърна тя. — След толкова седмици най-сетне се появява човек, с когото мога да си говоря, без да ме гледа отвисоко, и ти си недоволен. Бял ден не искаш да видя в тоя живот, това е то!
Умееше да му казва подобни неща, като че ли наистина ги мисли. Умееше така да спори с него, че го караше да се чуди дали наистина не си вярва. В желанието си да бъде справедлив към нея той полагаше усилия да възприеме нещата както тя му ги представя, да си внуши, че не е възможно Мелинда да се увлече по някакъв си мазен, болнав на вид кабаретен музикант. Но не му се удаваше. По същия начин преди време бе отричала връзката си с Джо-Джо, при това Джо-Джо беше не по-малко противен, и все пак бяха стигнали до края. Толкова бил забавен Джо-Джо с тая негова неугасваща усмивка. Толкова мило се държал с Трикси. Сега пък Чарлс де Лайл бил такъв чудесен музикант. Учел я да свири по-добре.
Чарли идваше у тях два пъти седмично, когато Вик вече бе излязъл, и даваше уроци на Мелинда от три до пет следобед. После отиваше да свири в бара. Обикновено следобед Трикси си беше вкъщи, така че какво лошо можеше да има в посещенията му? Само че понякога Мелинда не се прибираше за обяд, а друг път пепелникът, непобутнат цял следобед от клавиатурата на пианото, издаваше, че изобщо не са свирили. Случваше се да отидат и в дома на Чарли, където нямаше пиано.
— Това как да го разбирам?