Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката
- Автор: Хайсмит Патриция
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Михайлова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката». Краткое содержание книги:
Персоналът на „Грийнспър Прес“ имаше още един член, стария Карлайл — дребен, попрегърбен човек на около шестдесет години, когото Вик беше спасил от падение. Беше го видял да проси пари за пиене по улиците на Уесли. Почерпи го, заприказва го и накрая му предложи работа като метач и разсилен в „Грийнспър Прес“. Карлайл прие. Сега се напиваше само два пъти в годината — на Коледа и на рождения си ден. Нямаше семейство. Вик му плащаше достатъчно, за да си живее добре в стаичката, която беше наел у една възрастна жена в северната част на Литъл Уесли. За четирите години, откакто работеше при Вик, към задълженията на Карлайл се прибавиха и нови: да разпределя пощата, да смазва пресите, да помага на Стивън в подготвянето на клишетата, да отива до гарата в Уесли, за да носи и да взема пощенските пратки. Беше се научил да шофира горе-долу добре джипа, който държаха пред черния вход на печатницата. Въпрос беше дали Карлайл успява да изработи седмичната си заплата, но и „Грийнспър Прес“ не покриваше финансовите си разходи, пък и Вик си даваше сметка, че като взема Карлайл на работа, когато всеки друг би му отказал, просто върши едно добро дело. Нямаше ли други грехове, освен да вкарва джипа в канавката край пътя, дваж в годината да се напива и да дъвче тютюн (при него това беше истински порок и в единия ъгъл на печатницата си беше сложил плювалник, който доста често изпразваше), Карлайл можеше да остане на работа, докато умре от старост.
Печатницата се помещаваше в едноетажна постройка, боядисана в тъмнозелено, така че почти се губеше сред плътните бухлати корони на дърветата наоколо. Някогашен склад за инструменти, за настоящето си предназначение тя имаше малко чудат вид — сега тук държаха печатарските преси и наборните машини. Вик беше направил две неголеми пристройки, едната от които му служеше за кабинет, а другата беше склад за печатарски клишета и хартия. За да не прониква влага, той я облицова с покривна изолация и листове ламарина, които по-късно боядиса. Един набразден от колела двестаметров път водеше от печатницата към по-широкия черен път. Оттук до дома му беше десет минути с кола.
В деня, когато му се обадиха за Чарлс де Лайл, Вик както обикновено се прибра вкъщи в един часа, но не завари Мелинда. Обядва сам, четейки книга на масата. Чувствуваше се необяснимо напрегнат, като че някой вървеше по петите му из празната къща. Пусна си грегорианските песнопения и усили звука, за да може да ги чува от гаража, когато малко преди три отиде да прибере кутиите с билки. Никъде не видя бележка от Мелинда. Надникна дори в стаята й, макар че тя никога не оставяше бележки там, а имаше навика да ги пуска на пода точно по средата на хола.
Дали не беше с Чарлс де Лайл? Въпросът изплува в съзнанието му като мехур, който се спука с лек неприятен звук веднага щом думите дойдоха. Откъде-накъде му хрумна тая мисъл? Едва-едва си спомняше лицето на Чарлс де Лайл — смугло, издължено, косата обилно намазана с брилянтин. Помнеше, че му заприлича на италиански мошеник. Само веднъж го беше виждал, следобеда, когато ходиха в бара на „Лорд Честърфийлд“. Тогава Мелинда дума не пророни за свиренето му, а това според него беше необичайно.
Наложи си да не мисли за Чарлс де Лайл. Най-много държеше да не бъде обвинен в неоправдана подозрителност. За него Мелинда си оставаше невинна, докато сама не докажеше вината си.