Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката
- Автор: Хайсмит Патриция
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Михайлова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката». Краткое содержание книги:
— Да не би да учиш наизуст съобщението? — попита Мелинда.
— Нещо друго четях. Излиза нова книга за туризма, която ми се ще да си купя.
— Ето ти един хубав, безопасен спорт. Защо не опиташ?
Тя взе цигара и запали. Беше по бяла блуза, кафява кадифена клош-пола и кафяви мокасини. В ръката й нервно подрънкваше връзката ключове. Беше напрегната и възбудена като пред започване на нова авантюра. В такова състояние обикновено все я глобяваха за превишена скорост.
— Къде отиваш? — попита я той.
— Ами… Просто се уговорих с Ивлин да обядваме заедно. Така че няма да си дойда за обяд.
Не беше сигурен дали не го лъже. От отговора й не се разбираше къде отива. Изправи се и усърдно заопъва пуловера си.
— Какво ще кажеш да пийнем нещо следобед? Към шест в „Честърфийлд“, става ли?
Тя се понамръщи, вдигна се на пръсти и се завъртя на един крак като момиченце.
— Не, Вик. Пък и на теб не ти се иска. Все пак благодаря.
— Извинявай — усмихна се той. — Е, аз да вървя.
Отидоха заедно до гаража и всеки се качи в колата си. Минаха една-две минути, докато Вик запали мотора, а Мелинда на секундата отлетя по улицата в бледозелената си открита кола.
7
Два-три дни след изясняването на случая Макрей някой си мистър Касъл позвъни на Вик в печатницата. Представи се като пълномощник на дружеството за недвижими имоти „Бинкли“ от Ист Лайм. Искал да го помоли за някои сведения относно мистър Чарлс де Лайл, който желаеше да наеме една от къщите на дружеството.
— Чарлс де Лайл ли? — попита Вик озадачен. За пръв път чуваше това име.
— Моля да ме извините, че ви безпокоя в кантората ви, мистър Ван Алън, но не можах да се свържа с жена ви вкъщи. Всъщност при мен е записано мисис Ван Алън, но помислих, че вие също бихте могли да поръчителствувате за мистър Де Лайл. Бихте ли ми казали дали според вас той ще бъде благонадежден наемател? Нали разбирате, все нещо трябва да кажа на хазяина.
Вик изведнъж се сети — така се казваше пианистът в бара на „Лорд Честърфийлд“.
— Аз не го… Не вярвам да имате някакви проблеми. Ще говоря на обяд с жена си и ще й кажа да ви се обади.
— Много ви благодаря, мистър Ван Алън. Много мило от ваша страна. Благодаря ви още веднъж. Дочуване.
— Дочуване. — Вик окачи слушалката.
Стивън го чакаше, за да му покаже няколко нови мостри хартия. Заразглеждаха ги заедно, като ги държаха пред една гола двеставатова крушка и ги преценяваха откъм плътност. Хартията беше предназначена за следващата книга на „Грийнспър Прес“ — една стихосбирка на младия преподавател в колежа „Бард“ Брайън Райдър. Стивън имаше по-добро око за фините жилки, които се очертаваха на силната светлина, обаче за цялостните качества на хартията, особено доколко ще попива мастилото, Вик се доверяваше повече на себе си. Разгледаха шест мостри, от четири се отказаха веднага, после се поколебаха между останалите две, докато успеят да изберат.
— Дали да не изпратя поръчката още сега? — попита Стивън.
— Може. Последния път ни бавиха сума време.
Вик седна на бюрото, за да довърши писмата, с които връщаше на един романист и на трима поети ръкописите им, получени предния месец. Винаги пишеше тия писма собственоръчно, защото беше неприятна работа и не би искал да я възлага на Стивън, а освен това смяташе, че едно любезно, написано на ръка писмо лично от издателя е единственият културен начин за общуване с хората, чиито произведения си принуден да отхвърлиш. Повечето ръкописи, които получаваше, бяха добри. Някои бяха дори много добри и би искал да ги отпечата, но не можеше да печата всичко, което му харесва, и затова в такива случаи учтиво съветваше къде да се изпратят. Обикновено писмата му гласяха така: „Както навярно ви е известно, «Грийнспър Прес» е малко издателство. Разполагаме само с две ръчни печатарски преси и поради бавните темпове на работа сме възпрепятствувани да отпечатваме повече от четири книги годишно…“ Тонът му бе умерен също като темповете на „Грийнспър Прес“, с които всъщност Вик беше изключително горд. Гордееше се, че в неговата печатница са необходими пет дни за отпечатването на десет страници.
Гордееше се особено много и със Стивън Хайнс и благодареше на провидението, че го е изпречило на пътя му. Стивън беше тридесет и две годишен, женен, имаше малко дете. Беше тих и уравновесен човек, безкрайно търпелив с вечните поправки и доуточнявания, които книгопечатането изискваше. През първите две години, когато му беше особено трудно, Вик не можеше и да сънува, че един ден ще заработи с човек, който е педантично добросъвестен като самия него. Но ето че преди шест години се появи Стивън и го попита за работа. Дотогава бил работил в някаква малка търговска печатница в Бруклин. Искал да се установи в провинцията. Според него работата в „Грийнспър Прес“ щяла да му допадне. Вик го назначи със заплата на обикновен печатарски работник, но само след две седмици я повиши с двадесет процента въпреки възраженията му. Стивън обичаше печатницата, обичаше зелената планинска околност (родом бил от Аризона, при една пясъчна буря бащината му ферма била разрушена). По онова време той още не беше женен. Година по-късно доведе от Ню Йорк приятелката си Джорджиана, ожениха се, а Вик им стана кум. Джорджиана беше тъкмо момиче за Стивън — тиха, кротка и като него обичаше природата. Купиха си къща между Литъл Уесли и Уесли, която се намираше на такова затънтено място в гората, че за да може кола да стигне до нея, Стивън трябваше със собствените си ръце да разчисти пътя. Вик им беше помогнал да платят къщата и Стивън вече му беше върнал две трети от парите. Той беше привързан към Вик, макар никога да не го проявяваше открито. Държеше се с него възможно най-почтително. Наричаше го „сър“, докато един ден Вик не му се присмя. Оттогава, за да не казва нито „мистър Ван Алън“, нито „Вик“, Стивън избягваше обръщенията.