Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката

Тя се изправи на лакът, вече без следа от сънливост.

— Сериозно? И кой е той?

Беше взел вестника и й го подаде.

Тя зачете жадно, така грейнала от радост, че Вик не можеше да откъсне поглед от нея.

— Кой би могъл да предполага — промълви тя накрая.

— Сигурно се радваш — постара се да бъде любезен Вик.

Тя го стрелна с поглед, пронизващ като куршум.

— Нима ти не се радваш?

— Едва ли колкото тебе.

Тя скочи от леглото, застана до него по бяла пижама, боса, с лакирани в червено нокти на краката, и се заоглежда в огледалото, като прибираше косата от лицето си.

— Естествено. Как ще се радваш.

После изтича в банята леко като Трикси.

Телефонът до леглото иззвъня и Вик веднага се досети, че е Хорас. Той също беше абониран за „Таймс“. Излезе от спалнята на Мелинда, прекоси всекидневната и се обади от телефона в хола.

— Ало?

— Здравей, Вик, чете ли вестника? — По гласа си личеше, че Хорас се усмихва, но приятелски, не злонамерено.

— Четох го.

— Говори ли ти нещо името?

— Не, за първи път го чувам.

— Ами… — Хорас очакваше той да заговори. — Поне ще престанат приказките.

— Не знам да е имало чак пък толкова приказки — доста рязко рече Вик.

— О, Вик, имаше. При това недотам в твоя полза.

— Както и да е. Мелинда, разбира се, е много доволна.

— Знаеш моето мнение, Вик. — Хорас отново се поколеба, но тоя път, защото не намираше думи. — Мисля, че ти… Накратко, мисля, че тя се е променила през последните два месеца. Дано нещата да си останат, каквито са сега.

Чуваше се шуртенето на душа. Явно Мелинда беше в банята и не можеше да подслушва от телефона в стаята си, но въпреки това езикът му се връзваше. Не можеше да обсъжда личните си проблеми с Хорас.

— Благодаря ти, Хорас — рече накрая.

Обикновено отиваше в печатницата в девет и петнадесет — девет и половина, но тоя път реши да остане в хола, докато Мелинда се облече и му наприказва каквото още има да му казва, та да разбере къде смята да ходи сутринта. Личеше по припряността й, че нещо си е наумила. Чу я да набира някакъв номер от стаята си, но през затворената врата нито можеше, нито искаше да подслуша разговора.

Не би понесъл да се върне отново при Ралф, при тоя страхливец, в никакъв случай. Джоуел беше в Ню Йорк, но разстоянието не би попречило, ако Мелинда поискаше да се видят. Пресегна се за цигара към масичката от палисандрово дърво. Беше я измайсторил съвсем наскоро и така старателно беше полирал почти незабележимо вдлъбнатата и повърхност, че беше станала гладка като оптическо стъкло. Беше се наложило да смени старата масичка, също негово производство, която от времето на Лари Осбърн насам, въпреки защитните лакове, толкова се беше изпъстрила с изгаряния от цигари и петна от алкохол, че той загуби всякакво желание да я оправя. Навярно скоро и палисандровата масичка щеше да добие същия вид от мокрите чаши за уиски и забравените цигари. Като чу Мелинда да излиза от стаята си, седна на дивана, за да изглежда, че се е зачел във вестника.