Изгубената армия на Камбиз
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Юсуф Халифа [bg] #1
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Изгубената армия на Камбиз». Краткое содержание книги:
Слънцето вече се бе скрило зад хоризонта и първите бледи звезди мигаха на небето. Мотоциклетът скочи от билото на дюната, понесе се към лагера и спря пред купчина сандъци. Водачът слезе, хвана се за рамото и припадна. Събраха се хора, включително малкият Мехмет, който коленичи до мъжа и взе нещо, след което си проби път през тълпата и затича нагоре към учителя си.
— Е? — каза Саиф ал-Таар.
— Намерил е това в колата — задъхано отвърна момчето и му подаде портфейла и полицейската карта на Халифа.
— А хеликоптерът?
— Търсили са, но не са открили нищо. Изчезнал е.
Мъжът поклати глава.
— Той е някъде наблизо. Усещам го. Кажи на хеликоптера да търси, докато не се стъмни съвсем. И да удвоят постовете. Той ще дойде тук. Няма къде другаде да отиде. Кажи на всички да са нащрек.
— Да, учителю.
— И изпрати веднага доктор Дравич при мен.
— Да, учителю.
Момчето се обърна и се затича надолу. Саиф ал-Таар погледа още малко стълба дим, който вече почти не се различаваше в настъпващия здрач, след което отвори полицейската карта и погледна името и снимката. На лицето му не се изписа никаква емоция, но очите му за миг се разшириха и адамовата му ябълка подскочи, сякаш нещо пълзеше под кожата на гърлото му.
Гледа картата още почти минута, след което я пъхна в джоба си и започна да разглежда съдържанието на портфейла. Извади снимка на жената на Халифа, друга на трите му деца и трета на родителите му, снимани ръка за ръка на фона на пирамидите. Имаше една фонокарта, двайсет египетски лири и една миниатюрна книжка с цитати от Корана. Нищо друго.
Или поне му се стори, че няма нищо друго. След това в едно тайно отделение, скрито в едно от другите отделения, откри още една снимка. Беше измачкана и избледняла и ъгълчетата й бяха оръфани, но образът си личеше ясно: млад мъж, красив, приличащ на този от картата, но по-суров, по-неприветлив, с пронизващи очи и гъста черна коса, падаща над високото интелигентно чело. Взираше се право в обектива, едната му ръка беше отпусната до тялото, другата лежеше върху главата на малък каменен сфинкс. На гърба пишеше: „Али, пред музея на Кайро“.
Ръцете на Саиф ал-Таар се разтрепериха.
Още продължаваше да се взира в снимката, когато Дравич се изкачи с пуфтене на върха на дюната.
— Какво има? — изръмжа германецът.
— Утре отнасяме артефактите по въздух — каза Саиф ал-Таар.
— Моля?
— Искам хеликоптерите да са във въздуха при първия слънчев лъч.
— Нали каза, че няма да използваме хеликоптерите.
— Планът се промени. Натоварваме каквото можем, другото остава за камилите. Искам да изчезнем оттук до двайсет и четири часа.
— За Бога, не можем просто да…
— Действай!
Дравич го изгледа ядосано, извади носна кърпа от джоба си и започна да попива потното си чело.
— Няма начин да приключим с всичко до утре. Никакъв шибан начин. Едва сутринта открихме ариергарда на армията. На три километра оттук. Ще ни трябват поне два дни, за да разкопаем всичко.
— Значи ще включиш повече хора. Включи всички. Оттук нататък копаенето спира и всички сили се хвърлят за подготовката за заминаването ни.
— Какъв е проблемът, по дяволите?
Саиф ал-Таар сведе поглед към снимката в ръката си.
— Един човек знае. Полицай. Идва към нас. През пустинята. Близо е.
Дравич първо го изгледа невярващо, след което избухна в смях.
— Затова ли оцапа гащите? Някакъв нещастен полицай, при това сам? Господи! Ще изпратим патрул да го застреля, и готово. Да не би да има къде да се скрие?
— Тръгваме утре.
— Казах ти, няма да ни стигне времето! Трябват ни още поне два дни, за да подготвим всичко. Ако не го свършим като хората, всичко, което взехме, няма да струва пукната пара. Не разбираш ли? Няма да струва и пукната пара!
Саиф ал-Таар вдигна глава. Погледът му беше пронизващ като стомана.
— Тръгваме утре. Нямам какво повече да обсъждам.
Дравич отвори уста, за да спори, но разбра, че е безсмислено. Вместо това събра една тютюнева храчка, изплю я на сантиметър от ботуша на Саиф ал-Таар, обърна му гръб и заслиза по дюната.
Един генератор оживя и лампите обляха изкопа с ледена светлина. Саиф ал-Таар не им обърна внимание — продължаваше да се взира в снимката в ръката си.