Изгубената армия на Камбиз
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Юсуф Халифа [bg] #1
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Изгубената армия на Камбиз». Краткое содержание книги:
— Али — прошепна и лицето му се изкриви, сякаш думите горчаха. — Али Халифа.
Постоя още малко, след което разкъса снимката със злоба и захвърли парчетата на вятъра. Те се разпиляха по дюната и фрагменти от лице полегнаха объркано в краката му като парчета счупено огледало.
Когато Халифа изпълзя изпод козирката, беше тъмно. Или поне толкова тъмно, колкото става в пустинята, която никога не вижда абсолютен мрак, а само призрачен полумрак, стелещ се над земята като воал. Той се изправи, погледна дюните, луната, не твърде ярка, както се надяваше, след което насочи вниманието си към околността. Очакваше го дълъг път и не разполагаше с никакво време. Под краката му започваше отвесен трийсетметров склон от твърд пясък. Той огледа билото отляво и отдясно за някое по-удобно място за слизане, но наклонът беше един и същ и в двете посоки и затова, след като прошепна една кратка молитва, той хвърли сака надолу, седна на ръба на склона, сложи автомата в скута си, легна по гръб и се плъзна надолу.
Скоростта му нарасна бързо. Опита се да я забави с крака, но успя само да си напълни обувките с пясък. Спускаше се все по-бързо и по-бързо, вятърът свистеше покрай ушите му, ризата се измъкна от панталона му и пясъкът болезнено издра голия му гръб. На половината път се блъсна в едно възвишение, прекатури се и продължи надолу като лавина от пясък и мятащи се крайници. Автоматът се забиваше болезнено в гърдите и брадичката му. Стигна до дъното с рамото напред, заби лице в земята и устата му се напълни с пясък.
— Ибн шармута — измърмори. — Мамка му.
Полежа няколко секунди, изплю се, стана и погледна нагоре. Оттук склонът изглеждаше дори по-стръмен, отколкото от върха, почти вертикална стена от пясък, с дълбок криволичещ улей, бележещ падането му. Прошепна още една бърза молитва, този път за благодарност, че още е жив, изтръска пясъка от косата си и пое през пустинята.
Вървя цяла нощ. Светът около него тънеше в тишина, нарушавана единствено от стъпките му и накъсаното му дишане. Знаеше, че оставя следа, която можеше да се проследи лесно дори на тъмно, но не можеше да направи нищо, затова просто напредваше, колкото имаше сили. Държеше ГПС уреда в ръка и от време на време го поглеждаше, за да види колко още му остава. За собствено успокоение обаче, защото пирамидалната скала се виждаше ясно и сияеше загадъчно в далечината. Предположи, че са поставили прожекторите в основата й.
Краката му постепенно се нагодиха към ритъма. Бавно нагоре по дюните, по-бързо от другата им страна, след това равномерни крачки по равното до началото на следващия склон. Нагоре, надолу, по равното; нагоре, надолу, по равното; нагоре, надолу, по равното.
Трябваше да измине двайсет и осем километра и през първата половина от пътя успя да задържи ушите и очите си нащрек за какъвто ида било признак, че някой го преследва. Но докато часовете отминаваха и километрите се изнизваха, съзнанието му се отнесе.
Улови се, че си мисли за Зейнаб, за това как се бяха запознали малко след като беше постъпил в университета. Група състуденти бяха отишли в зоологическата градина и Зейнаб беше една от тях, приятелка на приятелка на приятел. Разхождаха се и гледаха животните и Халифа беше прекалено срамежлив, за да я заговори, докато не спряха пред клетката на бялата мечка, която плуваше тъжно в басейна си с мътна вода.
— Горкото животно — каза Халифа с въздишка. — Иска да си е у дома в Антарктида.
— Мисля, че е Арктика. — Тя беше до него. — Белите мечки живеят в Арктика. Не в Антарктида. Пингвините да, но не и белите мечки.
Беше се изчервил като домат, омагьосан от дългата й коса и големите очи.
— О — успя да каже единствено.
И толкова. През целия следобед не й каза нищо друго, тъй като езикът му се беше вързал от притеснение. Споменът го накара да се усмихне. Кой би си помислил, че това необещаващо начало…
На запад проблесна падаща звезда. Нагоре, надолу, по равното; нагоре, надолу, по равното.
Сега си мислеше за децата си. Бата, Али и малкият Юсуф, Помнеше раждането на всяко, сякаш беше вчера. Бата, първото им дете, беше дошла на бял свят след почти деветнадесет часа родилни мъки.
— Никога повече — беше промълвила Зейнаб след раждането. Никога повече няма да се подложа на това.
Но го беше направила и беше дошъл и Али, а след това и малкият Юсуф, и кой знае, може би щеше да има и още. Надяваше се. Представи си цяла тайфа дечурлига — как играят около шадравана, който майстореше в хола, как пускат играчките си във водата и смехът им кънти из апартамента.