Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
— Все пак пристигнахте. Тревожех се, че няма да дойдете. Намерихте ли приятелката си?
— За жалост не.
— Сигурен съм, че е отишла напред с другите в къщата.
— Светлината. — Свенсон посочи към прозорците. — Синият проблясък само преди секунда…
— Да. — Очите на мъжа светнаха. — Нали е прекрасно? Идвате тъкмо навреме.
Дръпна още веднъж от цигарата, пусна я на каменната площадка и я стъпка. Погледът на Свенсон се премести на ключа беше дълъг колкото ръката на мъжа до лакътя. Онзи забеляза погледа му, изкиска се и го повдигна, все едно беше някакъв трофей.
— Позволяват ми да помагам в работата. Наистина е много увлекателно! Елате, всички много ще се радват да ви видят!
Синият блясък накара Свенсон да се сети за Д’Орканч в Института. Беше се представил на този човек под чуждо име, но всеки член на Кликата, ако тук имаше такива, щеше веднага да го познае. Той се замисли за миг, направи жест на мъжа да влезе пръв, последва го и затвори вратата. Жените в Тар Менър ли бяха? За каква друга къща можеше да става дума? Ако беше така, тогава връзката между тази група — с черните книжки и пуританския плам — и Кликата и Баскомб беше ясна. От друга страна, лорд Тар беше убит, за да се поеме контролът над кариерата и залежите от индигова смола. Какво общо имаше това с този религиозен абсурд? И в каква религиозна церемония се използваше толкова голям… гаечен ключ?
Мъжът спря рязко, опря ръка на гърдите на доктор Свенсон, а другата — с ключа, което нямаше как да не изглежда глупаво — вдигна към устните си, за да покаже, че трябва да пазят тишина. Кимна към една отворена врата и тихо пристъпи напред. Свенсон го последва, едновременно неспокоен и любопитен, и проточи врат над рамото му.
Намираха се от едната страна на олтара и гледаха покрай него в единия кораб на църквата. Скамейките бяха изтикани настрани, а в средата имаше импровизирана маса, направена от натрупани дървени кутии… кутии като тези от Института, които бе описал Чан, или онези, които хората на полковник Аспиш бяха откарали с каруците тази сутрин. На масата имаше някаква машина — сложен конгломерат от метални части, които стърчаха от някакъв шлем в центъра — приличаше на средновековен шлем със забрало и дълги медни жици, които се спускаха до една отворена кутия на пода (Свенсон не можеше да види какво има в нея). Въздухът беше остър от същата механична миризма — озон, кордит, изгорена гума, машинно масло, — която бе усетил по телата на Трапинг и Анжелик и на мъжа в кухнята на Крабе, само че тук бе толкова силна, че ноздрите му се свиваха в протест дори от това разстояние. Около машината в кръг стояха различни хора — същата смесица от класи и типове, които беше видял във влака, включително конеподобният тип от първото купе. Повечето бяха съблекли палтата си и бяха запретнали ръкави, някои държаха инструменти, някои само парцали, някои просто стояха доволно с ръце на кръста — и всички гледаха любовно машината. Сред тях се открояваше мъж с измачкано, но елегантно черно палто; мазната му коса бе прибрана зад ушите, острите му черти бяха скрити от тъмни работни очила, а ръцете му изглеждаха великански в подплатените кожени работни ръкавици, които му стигаха до лактите.
Доктор Лоренц.
Свенсон се дръпна назад. Спътникът му усети движението му, обърна се и го изгледа загрижено. Свенсон вдигна ръка, все едно има затруднения с дишането, отстъпи още крачка назад и махна на мъжа да продължава, все едно той ще се върне само след миг. Вместо да продължи напред, мъжът тръгна след него, което накара Свенсон да се превие още по-театрално, а после за негов ужас се обърна към стаята, все едно се канеше да повика помощ. Свенсон го стисна за ръката и го повлече обратно към задния вход. Чак там спря и си позволи да се закашля и задави шумно.
— Капитан Блах, добре ли сте? Зле ли ви е? Сигурен съм, че доктор Лоренц…
Свенсон изхвърча през вратата и се наведе с ръце на коленете, задиша дълбоко. Мъжът го последва, суетеше се разтревожено.
Свенсон не можеше да влезе. Лоренц щеше да го познае. А сега, каквото и да станеше, този човек със сигурност щеше да го спомене — може би вече го бе направил? — пред онези, които вече го бяха набелязали за враг.
— Надявам се… че не сме ги обезпокоили — изграчи Свенсон.
— О, не — отговори мъжът. — Сигурен съм, че дори не ни забелязаха.
И както Свенсон се надяваше, при тези думи инстинктивно обърна глава към вратата. Свенсон бързо се изправи, стиснал револвера в дясната си ръка, и стовари дръжката зад ухото на мъжа. Той изохка и залитна към вратата. Свенсон се поколеба — не искаше да го удря повече. Не знаеше как да удря хора по главите, но знаеше достатъчно добре, че може да е смъртоносно. Мъжът изпъшка и се надигна. Свенсон изруга и го фрасна още веднъж. Мъжът се строполи. Свенсон бързо прибра револвера, завлече мъжа в църквата и го подпря на стената в най-близкия ъгъл. Ослуша се — отвътре не се чуваше нищо, — огледа се, взе някакви свещенически одежди и ги струпа върху изпадналия в безсъзнание мъж. Провери пулса му. Жив беше, но това не облекчаваше вината му. Взе гаечния ключ, сети се за черната книжка и прерови джобовете на мъжа, докато намери и нея. Прибра я в шинела си и се промъкна към вътрешния вход. Жуженето се чуваше пак, все по-ясно.