Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
Машината върху масата вибрираше все по-силно, което, ако се съдеше по реакциите на мъжете наоколо, означаваше, че наближава успешният завършек на процеса, какъвто и да бе той. Лоренц държеше джобен часовник, другата му ръка бе вдигната, мъжете край него очакваха нащрек знака му. Заприличаха му на момчета, които чакат позволение от учителя си да се сборичкат. Машината потрепваше и разтърсваше кутиите под себе си. Щеше ли да избухне? Лоренц не помръдваше. После изведнъж свали ръката си и мъжете се хвърлиха към машината и я хванаха здраво да не мърда. Това като че ли насочи енергията й навътре и Свенсон забеляза първите тънки облачета дим, а после и блясъка. Видя, че всички мъже са стиснали очи и са извърнали лица от машината, и осъзнал какво значи това, се махна от вратата, опря гръб в стената и затвори очи. В църквата избухна ярка синя светкавица — той я видя дори през клепачите си. Притисна ръка към устата и носа си — миризмата беше непоносима. Чуваше как мъжете в другото помещение кашлят и се смеят едновременно и се поздравяват един друг. Извърна глава към вратата и рискува да надникне.
Лоренц стоеше наведен над машината. Беше отворил някаква метална пластина на панти — като капак на печка, и тъкмо бъркаше с облечената си с ръкавица ръка в яркосинята светлина. Вниманието на мъжете бе приковано към него. След миг той извади пулсираща синя топка (камък? Стъкло?), вдигна я, за да им я покаже, и всички избухнаха в бурни овации. Лоренц отметна пелерината си. На гърдите му висеше тежък кожен патрондаш, от който висяха много метални шишенца с капачки, подобно на барутниците на някой стар мускетар. Той внимателно отвинти капачката на едно… и изстиска топката с ръка в тясното му гърло, все едно беше някаква блестяща податлива смола. След като топката влезе цялата, завинти капачката, загърна с размах пелерината си и попита с равнодушно любопитство:
— Е, къде е господин Коутс?
Свенсон тихо се измъкна от църквата, затича приведен и възможно най-тихо и спря чак под стария дъб. Едва сега се осмели да погледне към църквата.
Пред нея имаше хора — един бе стигнал чак до предния вход и гледаше стъпалата и покритата с роса трева. Свенсон се дръпна. Дали не бе оставил следи? Бяха ли го видели как бяга? Ако имаше късмет, откриването на бедния Коутс щеше да забави преследването достатъчно, за да успее да се измъкне. Разбира се, намирането на Коутс би могло и да ги подтикне към незабавно отмъщение. Щеше ли Коутс да се свести? Какво можеше да им каже? Свенсон не смееше да рискува да претича през откритото пространство до „Крал Гарван“. Погледна нагоре. Всеки друг пъргаво би се покатерил на дървото и би останал незабелязан. Свенсон потрепери. Той не беше Кардинал Чан.
Мъжът пред църквата огледа тревата за последно и тръгна към задната врата, като повика и останалите. Сега бе моментът Свенсон да се втурне към друго прикритие, но той остана зад дървото, наблюдаваше. След още петнайсетина минути сковаващ студ мъжете излязоха в колона — носеха кутиите по двама. Последен излезе Лоренц, вече без ръкавиците и очилата, загърнат плътно в пелерината си. Колоната пое по същия път, по който бе поела каретата. Свенсон можеше само да предполага, че мъжете отиват в Тар Менър. Даде им още две минути, след което се върна в църквата. Нямаше представа какво търси, но всичко бе по-добро от това да се лута в мрака.
Коутс вече не беше в ъгъла, където го бе оставил — вероятно се бе свестил и бе тръгнал с другите. Свенсон мина през вътрешната врата. Лунната светлина все така се лееше през прозорците, но без синкавия блясък на машината помещението имаше различна атмосфера — по-печална и изоставена, макар че пейките бяха върнати по местата им. Свенсон погледна към олтара. Под него имаше някаква странна сянка. Той погледна към прозорците, но не видя какво може да препречва светлината — някакво петно или мръсотия по стъклото — сажди от машината? Отиде до самия олтар и видя грешката си. Сянката бе локва. Дръпна бялото платно и видя под него сгърченото тяло на господин Коутс. Гърлото му беше прерязано.