Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
Жак Клавер се дърпаше, отказваше да се подчини. С годините ставаше все по-трудно да го накараш да участва в маскарада. Размотаваше се, ядосваше се на жените, негодуваше против тяхната двуличност, коварство, мърмореше, ние, мъжете, сме джуджета, жалки джуджета, а те ни водят за носа. Докато маневрираше, за да излезе от гаража, обикновено одраскваше калника на роувъра, прищипваше си пръста на кутиите с еклерите, ругаеше, нахъсан от насъбираната с години ненавист, и излизаше от сладкарницата на фрау Кайтел, кълнейки се, че повече няма да се хваща на хорото, че ще разтръби тайната.
И ще спаси душата си.
— Нима ти имаш душа? — тросваше се Беранжер, свивайки рамене.
— Подигравай се! Някой път ще те издам…
Беранжер се усмихваше, пръскайки лака за коса по кестенявия си бретон, и потупваше раздразнено с върха на пръстите си новопоявилите се три фини бръчици около кафявите си очи.
Съпругът й заплашваше, но така и не се реши да приведе заплахата в действие.
Съпругът й беше страхливец.
Отдавна го беше прозряла.
Еклерите на Беранжер бяха гвоздеят на празненството.
Бяха тема на разговори преди и след купона, представяха си ги, дебнеха появата им, известяваха пристигането им, възхищаваха им се, разграбваха ги и им се наслаждаваха, премрежили едва ли не влюбен поглед, сериозни и развълнувани, и докато се наслаждаваха на ефирния еклер, всяка хитра жена и всеки безмилостен мъж възвръщаха невинността си и на лицата им се изписваше израз на нежност. Непримирими врагове се помиряваха, за да вкусят от еклерите на Беранжер Клавер, „най-добрите“ приятелки се помиряваха, мед капеше от острите езици. Чудеха се как успяваше Беранжер да постигне този пухкав, лек, с дъх на прясно масло, деликатно карамелизиран крем… но не се задълбочаваха дълго в подобни разсъждения, вълната на удоволствието заливаше всичко, помитайки дори най-плахото чувство за критичност, дръзнало да надигне глава.
Тази вечер, докато наетият за случая персонал усърдно действаше, Беранжер Клавер влезе в семейната спалня и изненадана, се натъкна на следната гледка: мъжът й се бе изтегнал на леглото по слип и черни чорапи и четеше „Монд Магазин“, притурката на вестника, която старателно запазваше всеки петък, за да има с какво да запълни неделния ден. Основната му грижа беше да реши судокуто за „експерти“ или поне „много трудно“-то, което се мъдреше на последните страници. Когато се справеше, надаваше животински рев, боксирайки празното пространство, дерейки се, I did it! I did it!, единствените английски думи, които успя да запомни.
— Няма ли да тръгваш за еклерите? — попита Беранжер, опитвайки се да потисне гнева, който напираше в гърдите й при вида на небрежното облекло на съпруга й.
— Никога вече няма да ходя за никакви еклери — отвърна Жак, забил нос в судокуто.
— Но…
— Никога вече няма да ходя за никакви еклери… — повтори той, нанасяйки седмица и тройка в едно квадратче.
— Но какво ще кажат приятелите ни? — успя да измънка Беранжер. — Знаеш колко много…
— Ще бъдат ужасно разочаровани, а на теб ще ти се наложи мълниеносно да изфабрикуваш правдоподобна лъжа!
Той вдигна глава и добави, широко усмихнат:
— А аз ще си умра от смях!
И отново заби нос в судокуто.
— Престани, Жак! Ти си луд!
— Съвсем не. Напротив, върнах си здравия разум. Никога повече няма да ходя за еклери, а още утре се махам, изнасям се…
— И може ли да знам къде ще отидеш? — попита Беранжер с разтуптяно сърце.
— Наел съм една гарсониера на улица „Де Мартир“; смятам да се оттегля там с любимите ми книги, музика, филми, с делата ми, в компанията на моето куче. Оставям ти децата… Ще ги вземам в неделя сутринта и ще ти ги водя обратно вечерта. Там няма достатъчно място, за да преспиват.
Беранжер приседна на края на леглото със зяпнала уста и разперени ръце. Усещаше как нещастието изпълва стаята.
— И кога го реши?
— Много добре знаеш кога… Не ми казвай, че ти съобщавам нещо ново. Вече не се разбираме, не се понасяме, преструваме се… Лъжем се един друг като дърти цигани. Изтощително и напълно безполезно. Остават ми още няколко години пълноценен живот, както и на теб впрочем, затова нека се възползваме и двамата, вместо да си пречим взаимно.