Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

Завъртях се наистина веднъж край гръцкото консулство да видя каква е хавата. Стълпотворение неописуемо — все едно управляващите митинг са свикали. На предна линия циганор се тъпче — маслини да ходели да берат. Абе, тия маслини златни да бяха и всяка втора в джоба си да слагах, пак няма да се редя на такваз опашка. Не е приритала Гърция за мен, рекох си, и не повторих да ходя.

Но защо ли и аз си кривя душата? Не е само въпрос до чужбинските визи, ами пукната пара нямам за пътешествия. То това е и тънката тактика на Европа. Бедни ли са — дръж ги на място, забогатеят ли — заповядайте! На кукуво лято… Аз не мога до гробовете на близките си в Пазарджик да ида, къде ти в странство да се мотая…

Затуй си кютя тук и със спомени се залисвам. Но и на едно място да стои стар човек не е лошо. Ако е тръгнало някое чудо да те дири, ще те намери.

Пет години трябва да са минали от тогава — на един Великден сутринта отидох в „Александър Невски“. Запалих свещ, изслушах службата, излязох. А то едно благо слънце, една свежа зеленина — и изсъхнал пън е готов филиз да пусне. До самия храм паркирали пет-шест гръцки автобуса. Знаеш, че гърците много идат у нас по великденските празници. Хората се качват вече в колите, джумолят оживено, а аз разбирам, припомням си — драго ми е езика им да слушам. И както гледам, усетих — и мен един бухал ме следи. Бухал ли? Сърцето ми прескочи и я позна! Спуснах се веднага по стъпалата на църквата, приближих.

— Христос возкресе, Зоице! — казвам развълнувано. — Ти ли си?

— Да, воистина возкресе — недоверчиво отстъпи старухата. — Ти от нашия автобус ли си?

— Не съм от автобусите. Не ме ли позна?

И забелязвам, че на горната й устна израсла едра брадавица — обрасла с косъмчета като проскубана четка за рисуване. Отде се е взела? Зоя нямаше ни бемчица по лицето. Да не се припознавам?

— Спомних си — вика. — Не беше ли ти училищният инспектор в Лариса?

— Какво говориш! Аз съм Димитраки. Димитриос Папас.

— Ученик ли си ми бил? — пита бабата. — Забравила съм някои…

— И ученик ти бях — потвърждавам, а окото ми все в пустата брадавица. — Само че първият. В кафенето на дядо ти…

И изведнъж тя се разсмя — тънко и звънливо като девойче. Същият, същият смях! Само той не се променил…

— Дето дойде по стълбата?

— И по стълбата съм идвал. Веднъж — рекох зарадван, че си спомни нещо. Разбрал бях вече, че е болна Зоя, че е изумяла с годините.

— Него го утрепаха! — пак се подплаши тя.

— Не са! Не ме ли видиш? Не търси живия между мъртвите, Зоице! — повторих аз нещо, дето току-що чух в църквата, но не за човек като мен, а за Христа.

— Утрепаха го! — обидено рече Зоя. — С някакъв човек тръгнал в морето и…

Ето какво е стигнало до тях, помислих си. Че съм загинал с Караканьоти…

— Нали ти искаше да замина, Зоице! А с Михалис какво стана? Помниш ли го?