Дни на кръв и звездна светлина

Той издържа втренчения поглед на баща си. Или пък баща му издържа неговия. Очите на Йорам толкова приличаха на очите на Лираз и Хазаел: сини, леко скосени надолу във вътрешната страна, с гъсти златисти мигли. Но за разлика от техните през очите на баща им не надничаше душа. Неговите имаха лоша слава – твърдеше се, че всеки, погледнал в тях, вижда собствената си смърт или най-малкото усеща пълното нищожество на живота си. Императорът само с един поглед караше серафимите да коленичат пред него; мълвеше се, че най-недостойните сами прерязвали гърлата си, обзети от ужас и срам.

Акива също зърна смърт в очите на императора, но не своята собствена.

Усети как в гърлото му засяда буца. Знаеше какво е това – някакво чувство, но... какво? Не беше заради Йорам, нито угризение за онова, което се канеше да извърши. Дали не беше заради безликата, почти забравена жена, от която бе наследил тигровите очи и която бе наблюдавала безучастно, докато стражите го отвеждат? Или... заради малкото личице, чието сребърно отражение видя в онзи далечен ден – дребно и ужасено, умножено многократно от лъскавите набедреници на Сребърните мечоносци. Не, заради самия него беше. Заради всичко онова, което загуби, което никога не бе имал и нямаше да има.

– Да, определено ставаш – заключи най-накрая Йорам. – В края на краищата добре направих, че те оставих жив. Ако бях заповядал да те убият, сега кого щях да изпратя при тях?

"Да изпратя при тях."

– Те може да решат и да те убият; кой ли ги разбира стелианите? Затова се сбогувай преди тръгване, просто за всеки случай.

Яил се обади от другия край на помещението.

– Лоша поличба е, ако войникът се сбогува преди тръгване, братко. Не помниш ли вече – така предизвиква съдбата.

Йорам завъртя очи и обърна гръб на Акива.

– Е, тогава не се сбогувай. Какво ме е грижа мен. – После се отдалечи и вече не беше в обсега на Акива. Намаис и Мизориас застанаха от двете му страни. Акива беше пропуснал удобния случай. Но щеше да изскочи друг. Той ще има грижата за това. – Приготви се да тръгнеш утре заран. – Йорам бегло измери с поглед Лираз и Хазаел. Дори да беше забелязал колко приличат на него, не даде да се разбере. – Сам.

– За къде да тръгна, господарю? – попита Акива. Той, разбира се, вече имаше план какво ще прави на заранта – ще изчезне безследно. Но ето че сега му се удаваше случай да дръпне нишката на една мистерия и да я разплете докрай. Неговата майка.

– Към Далечните острови, естествено. Стелианите вярват, че аз държа нещо, което им принадлежи и си го искат обратно. Яил, я ти кажи. Аз никога не си правя труд да им помня имената. Как беше нейното?

– Аз го помня – отговори Яил. – Викаха ѝ Фиеста.