Забравената градина
- Автор: Мортон Кейт
- Язык: болгарский
- Жанр: Прочая древняя литература
Электронная книга - «Забравената градина». Краткое содержание книги:
— Като Спящата красавица — спи дълбоко, докато някой не развали магията.
— Там е работата — градината не е спяла. Дърветата са продължили да растат и да дават плод, въпреки че не е имало кой да им се радва. Да беше видяла ябълката — изглежда поне на сто години.
— Наистина е на толкова — изпъна се рязко Джулия и остави купата си. — Или почти на толкова. — Разлисти албумите с изрезки, плъзна пръст по поредица от страници, които разгръщаше ту напред, ту назад. — Аха — потупа тя най-накрая една страница. — Ето. Веднага след осемнайсетия рожден ден на Роуз, преди тя да замине за Ню Йорк и да се запознае с Натаниъл. — Джулия увенча носа си с тюркоазено седефени очила и започна да чете:
„Двайсет и първи май 1907 година. Какъв ден само! А като си помисля, че сутринта подозирах, че ще прекарам поредния безкраен ден на закрито. (След като д-р Матюс спомена за няколко случая на хрема в селото, мама се ужаси, че може да се разболея и да проваля уикенда в провинцията, на който трябва да присъстваме следващия месец.) Както винаги, Елайза беше на друго мнение. Веднага щом мама замина с каретата на обяд у лейди Филмор, Елайза цъфна на вратата ми с поруменели бузи (как й завиждам, че прекарва толкова много време на открито!) и настоя да отида с нея през лабиринта: трябвало да ми покаже нещо.
Най-напред понечих да откажа — опасявах се, че някой от слугите може да ме издаде на мама, а не ми се искаше да спорим, особено с оглед на предстоящото пътуване до Ню Йорк, обаче забелязах «онзи» поглед на Елайза — когато е скроила някакъв план и вече край с колебанията, «онзи» поглед, който през последните шест години ме е въвличал в повече неприятности, отколкото съм в състояние да си спомня.
Скъпата ми братовчедка беше толкова развълнувана, че нямаше как да не се заразя от нейния ентусиазъм. Понякога си мисля, че живецът й е достатъчен и за двете ни, и толкова по-добре, понеже аз често съм умърлушена. Преди да се усетя, вече хвърчахме навън, хванати за ръце и засмени. Дейвис ни чакаше на входа на лабиринта, олюлявайки се под тежестта на огромно растение в саксия, а през целия път Елайза непрекъснато се връщаше назад и предлагаше да му помогне (той неизменно й отказваше), после дотичваше до мен, хващаше ме за ръката и започваше да ме дърпа напред. Продължихме така през лабиринта (който Елайза познава на петте си пръста), прекосихме центъра с местата за сядане, месинговата халка, която Елайза все повтаря, че води към страшния тесен проход, и накрая стигнахме до метална порта с месингов катинар. Елайза с размах извади ключ от джоба на полата си и преди да успея да я попитам откъде, за бога, се е сдобила с това нещо, го пъхна в катинара. Завъртя го и повдигна месинговата халка, а вратата бавно се открехна.
Вътре имаше градина. Сходна, но и съвсем различна от другите градини в имението. Първо, беше оградена със зидове отвсякъде. Високи каменни зидове от всички страни с две метални порти една срещу друга — на северната и на южната стена…“
— Значи, има още една порта — каза Касандра. — Не я видях.
Джулия я изгледа над очилата си.
— Правени са ремонти някъде през 1912… 1913 година… Махнали са тухлената стена отпред, възможно е тогава да са отстранили и портата. Но чакай, чуй това:
„Градината е подредена и доста рехава. Приличаше по-скоро на угар в очакване да бъде засята, след като преминат зимните месеци. В средата до каменно басейнче за птици имаше пейка от ковано желязо, а на земята няколко дървени щайги бяха пълни с малки растения в саксийки.
Елайза се втурна вътре като палав ученик.
— Какво е това място? — попитах смаяно.
— Градина, за която се грижа. Само да беше видяла колко беше буренясала, когато се заех. Доста работа свършихме, нали, Дейвис?
— Без никакво съмнение, госпожице Елайза — отговори той и остави растението в саксия до южната стена.
— Градината ще бъде наша, Роуз, твоя и моя. Тайно място, където да бъдем заедно само двете, точно както си мечтаехме като малки. Четири стени, заключени порти, нашият рай. Можеш да идваш тук дори когато не си добре, Роуз. Зидовете ще те предпазват от острия морски вятър, така че пак ще слушаш птиците, ще миришеш цветята, ще усещаш как слънцето гали лицето ти.
Въодушевлението й, силата на чувствата й бяха толкова огромни, че просто не ми остави друг избор и аз също закопнях за такава градина. Огледах оформените цветни лехи, растенията в саксии, които тъкмо бяха напъпили, и си представих рая, който ми описваше тя.
— Като малка чувах да говорят за някаква оградена със зидове градина в имението, обаче мислех, че е просто легенда.