Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
Да не беше се усмихнал така! Или да беше се усмихнал, но с подигравателна, надменна усмивка, която казва: „Върви по дяволите!“ Или поне с усмивка, която да ми прощава. Ако усмивката му не молеше — смирено, но с достойнство — да му простя, всичко би било по-различно. Но тази негова усмивка идваше от нещо — каквото и да бе то — здраво вкоренено в него, от дълбочината на идеите, с които живееше — дявол знае какви бяха те и защо живееше с тях, — затова всичко тръгна нататък, докъдето в края на краищата и стигнахме. Пускайки тази усмивка, той приличаше на богаташ, който се спира да пусне един долар на просяка, но отваря портфейла си така, че просякът зърва дебелата пачка банкноти. Ако просякът не би зърнал дебелата пачка, никога не би последвал богаташа до тъмния ъгъл на другата пряка. И то не толкова заради самата пачка, колкото от ненавист към човека, който има толкова много пари, а му дава само един-единствен долар.
И когато Адъм се усмихна и каза: „Но аз не се интересувам от никакви изгоди“, за първи път не усетих онази плаха топлина на февруарско слънце, а изпитах нещо, което не можех да назова, но което приличаше на същинска зима, на ледена висулка, промушена през сърцето. И си помислих: „Значи, така се усмихваш… добре, усмихвай се, усмихвай се.“
А когато тази мисъл изчезна — ако изобщо една мисъл може да изчезне, защото тя изплува в съзнанието и пак потъва в него, — аз казах:
— Но ти още не знаеш за какви изгоди става дума. Например Шефа е намислил да те остави сам да определиш заплатата си.
— Шефа — повтори той, при което горната му устна се изкриви повече от обикновено и разкри зъбите му, а „ш“-то прозвуча прекалено свистящо — е намислил да ме купи, но по-добре да не се надява. Аз имам — той обгърна с поглед занемарената, нечиста стая — всичко, което ми е нужно.
— Шефа не е такъв глупак. Нима сериозно мислиш, че иска да те купи?
— Иска, не иска, няма да може.
— А каква цел според теб преследва той?
— Да ме заплаши. Това ще бъде следващият му ход.
— Не, не е това. Тебе той не може да уплаши.
— Но на това разчита — на подкупи и заплахи.
— И този път не позна. Опитай пак — казах аз.
Той стана, направи няколко нервни крачки по протрития зелен килим и се завъртя с лице към мен.
— С ласкателства също нищо няма да постигне — каза с хъс.
— И не само той — отвърнах меко аз. — Ти изобщо не се поддаваш на ласкателства. И знаеш ли защо?
— Защо?
— Слушай, моето момче, един човек на име Данте е казал, че истински гордият човек, този, който знае собствената си цена, никога не би изпаднал в греха да завиди някому, защото не би намерил хора, на които си струва да завижда. Със същия успех Данте би могъл да каже, че истински гордият човек, който знае собствената си цена, е недостъпен за ласкателства, защото никой не може да му разкрие такива негови качества, които той сам да не знае. Не, ти не се поддаваш на ласкателства.
— Във всеки случай не на неговите — каза мрачно Адъм.
— На ничии — натъртих аз. — И той го знае много добре.
— Тогава каква цел преследва? Дали пък не си мисли, че аз…
— Помъчи се да отгатнеш — казах.
Той стоеше насред протрития зелен килим и ме гледаше с леко наведена глава, а на чистите му сини очи лежеше тънка сянка, но не на съмнение, нито на безпокойство. Тя означаваше въпросителна, озадаченост.
Но това все пак бе нещо. Не много, но все пак нещо. Не е ляв удар в челюстта, от такова нещо не се пада. От него не секва дишането. То е само бръсване по носа, леко плесване с вътрешната част на ръкавицата. Не е убийствен удар. Но все пак е преимущество, което трябваше да се използува.
Затова аз повторих:
— Помъчи се да отгатнеш.
Той не отговори, само ме гледаше, а сянката се сгъсти, сякаш облак минаваше над синя вода.
— Добре, аз ще ти обясня — казах. — Той знае, че ти си най-способният лекар тук, но не си натрупал пари от това. Следователно парите не те интересуват — иначе щеше да взимаш толкова, колкото взимат колегите ти, или поне нямаше да пръскаш и малкото, което взимаш. Не си по развлеченията — иначе щеше да ги имаш, защото си прочут, сравнително млад и нямаш гърбица. Не си и по разкоша и удобствата — иначе не би работил като вол и не би живял в тази дупка. Но той знае какво искаш.
— От него нищо не искам — отсече Адъм.
— Сигурен ли си, Адъм? — запитах. — Сигурен ли си?