Момчешки живот
- Автор: МакКаммон Роберт Рик
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Изток-Запад“
- ISBN: 978-619-152-271-2
- Переводчик: Елена Павлова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Момчешки живот». Краткое содержание книги:
— Съжалявам, че си го открил, Кори — каза кметът Суоп. — Не исках да се разстройваш.
Не можах да се сдържа — в паниката си избълвах:
— Искам да си ида у дома!
— Не мога да те пусна! — възрази кметът и силуетът му почна да се движи към мен през заредения с електрически ток мрак. — Нали разбираш защо?
Разбирах. Краката ми реагираха първи — те ме изстреляха през персийския килим към изхода, а дробовете ми си глътнаха въздух и в ръка стисках зеленото перо. Не знам колко близо до кмета съм минал, но стигнах до вратата недокоснат и се опитах да завъртя дръжката с длан, хлъзгава от студена пот. Суоп сигурно чу тракането на бравата, понеже каза:
— Спри!
Усетих го да идва зад мен. След това дръжката се завъртя и вратата се отвори, а аз се изстрелях през нея като гюле от дулото на оръдие. Сблъсках се с бюрото на г-жа Аксфорд и чух снимките да тракат, преди да паднат.
— Кори! — обади се кметът по-високо. — Не!
Оттласнах се от ръба на бюрото — човешки пинбол в движение. Нагазих в редицата столове и си ударих дясното коляно в остър ръб. През устните ми се изплъзна вик на болка и докато се опитвах да намеря вратата към коридора ми се струваше, че столовете са се сдобили със злонамерен живот и ми блокират пътя. Студена тръпка пролази по гърба ми, когато ръката на кмета Суоп се стовари на гърба ми като паяк.
— Не! — каза той и пръстите му започнаха да се стягат.
Отскубнах се от него. До мен имаше стол, бутнах го към кмета като щит. Той се спъна в него и го чух да изпъшква: Ууф!, когато краката му се омотаха и падна на пода. След това му обърнах гръб и трескаво затърсих изхода. Очаквах всяка секунда около глезена ми да се стегне длан и да ме придърпа към него като пипалото на затвореното в стъклената купа чудовище от „Нашественици от Марс“.
Сълзи на ужас бяха започнали да парят в очите ми. Примигнах, за да ги прогоня, и внезапно ръката ми напипа студената дръжка на вратата, която водеше навън. Завъртях я, препъхнах се през отвора и се втурнах по притъмнелия от бурята коридор, а стъпките ми отекваха по линолеума и ехото на бурята се носеше по коридорите на правосъдието.
— Кори! Върни се тук! — крещеше кметът, сякаш наистина си представяше, че бих го сторил.
Той се бе юрнал след мен и също тичаше. Представих си се пребит до смърт, с ръка, прикована към Рокет и той пропада все по-надолу и по-надолу в ужасните адски дълбини на Саксън Лейк.
Препънах се в собствените си забързани крака, паднах и се плъзнах по корем по линолеума. Брадичката ми се удари в прагчето на стена, но се изправих на крака и продължих напред, а стъпките на кмета Суоп отекваха точно зад гърба ми.
— Кори! — извика той с гняв в гласа. Сега вече наистина звучеше като побъркан убиец. — Спри на място!
Да бе, ей сега! — казах си.
След това видях мътна сива светлина да нахлува през купола над стълбището и се втурнах надолу по стъпалата, без дори да се държа за парапета, което бе достатъчно косата на майка ми да побелее, само ако знаеше какви ги върша. Кметът Суоп пухтеше зад мен, а гласът му губеше парата си:
— Не, Кори, не!
Стигнах дъното на стълбите, втурнах се през входното фоайе и излетях през вратата навън под студения дъжд. Най-лошата част от бурята вече бе отминала над Зефир и сега бе клекнала над хълмовете като масивен синьо-синкав жабок. Отключих Рокет, но оставих веригата да виси. Завъртях с бясна скорост педалите, точно когато кметът Суоп изхвръкна през вратата, крещейки ми да спра.
Последното, което извика — и ми се стори много странно, идвайки от устата на откачен убиец — беше:
— За Бога, карай внимателно!
Рокет прелиташе над надупчваните от дъжда локви, а златното му око избираше пътя. Облаците се разделяха, копия от златна слънчева светлина се спускаха надолу. Татко винаги ми бе казвал, че когато вали и се покаже слънцето, тогава дяволът бие жена си. Рокет избягваше заливащите с кал коли по „Мърчант Стрийт“, а аз го яздех.
У дома колелото спря с плъзгане пред стъпалата на верандата ни и аз изтичах по тях, с прогизнала от дъжда коса и стиснал здраво в ръка мокрото зелено перо.
— Кори! — провикна се мама, когато тресна комарникът. — Кори Макенсън, ела тук!
— Само минутка! — изтичах в стаята си и прерових седемте загадъчни чекмеджета, докато намеря онова, където се намираше кутията от пури „Уайт Оул“. Отворих я и ето ти го зеленото перо, което бях открил на подметката на обувката си.